Летните приключения на Монтаг

Тук напиши историята в 4 поста.

Бе изминала едва една година, но за младия Моргасон сякаш бе цял век. При все това, с нищо не се чувстваше по-различен от своето Аз от преди да започне обучението си в Хогуортс. Бе същото малко, къдрокосо момче, натоварено с названието Млад Господар, получаващо празни похвали и ненужни ласкателства без покритие заради своя статус.

Същият малък Монтаг, който жадуваше някой да се обърне, да го погледне, и да види него - отвъд преструвките, потеклото, да види момчето а не статуята, която майка му бе изградила по свой вкус и прищевка.

Въздъхна. Едва ли.
От всичко, което искаше единственото което нямаше да получи бе a genuine affection - и вече трябваше да се примири с този факт.

Оставяйки кафеза с Орион на мозайката пред оградата, той погледна своят дом. Замъка Сваненбор, Лебедовия, както се превеждаше, се издигаше мрачен, изграден от сив гранит, внушителен, и подобен на черен затвор. Двете му кули раздираха ниските сиви като графит облаци и позволяваха на няколко лъчи слънце да огреят огромните статуи на лебеди, кацнали по два на всеки от тридесетте балкони, огледални на двата лебеда, следящи всяко Монтагово движение от двете колони на главната порта на оградата. Якин и Боаз, така се казваха, и и бяха омагьосани да пазят замъка от всякакви натрапници. От главният балкон се вееха двете огромни знамена - датското и това със семейния герб, величествени и вдъхващи страхопочитание.

Да, замъкът Сваненбор бе положително бе огромен - и с изключение на семейството на Монтаг, двете дузини прислужници, тридесетте бродника и омагьосаните портрети на дедите му, бе напълно празен, миришещна самота и лъхащ само невъзмутим хлад.

-Млади господарю!
Гласът на третият от петимата икономи, Матиас (младо момче, русоляво, със сиви очи като буреносен облак и най-заразителния смях, когото някой можеше да чуе, на най-много 17 - но не можеше да се каже със сигурност. Откак се помнеше, Матиас бе до него, и ако имаше някой, когото Монтаг да приемаше за свой по-голям брат, това бе той), го сепна и той насочи черни очи към него.
-Млади господарю, какво правите още навън? Влизайте, влизайте, родителите ви Ви очакват.

Монтаг кимна и пое кафеза със совата си в ръце, докато Матиас извика прислугата да поеме и внесе багажа му, и пое по мозайката към сградата. В центъра пред нея бе изграден пеещ фонтан, а от двете страни на замъка имаше по едно лебедово езеро - и като всичко друго наоколо, и те бяха огромни и внушителни - и напълно празни от всякаква обич. Влезе в студеното преддверие, проследявайки с поглед двете огромни стълбища, събиращи се в центърана залата и ограждащи огромната статуя на Лейф Микелсон - който бе отвоювал тази земя за своя викингски клан, нагоре, нагоре, през вътрешния балкон чак до тавана, чието мястопо-скоро бе в католическа катедрала отколкото в дом за живеене, и въздъхна.
-Матиас, в залата за аператив ли са?
-Да, млади господарю. Моля, оставете совата на мен, ще се погрижа за нея.

Монтаг предаде в Матиасовите ръце птицата и се насочи нагоре по лявото стълбище, а след това и в края на коридора, към вратата от махагон и червено злато. Потропа по масивната каса, ослуша се докато не чу позволението, и след това влезе.
-Майко. Татко. - сведе глава, преди отново да вдигне поглед,насочвайки се към един от свободните столове в десния ъгъл на помещението, където на канапето за петима се бяха разположили неговите родители.

Хелга и Фрей Моргасон бяха странна двойка. Тя бе висока, чернокоса жена, бледа и тънка като жилава лоза, която против волята на лозаря или времето все растеше така, като тя си знаеше. Правата ѝ коса, която спусната стигаше до кръста бе вързана на стегнат кок, със няколкото сребристи кичура гушещи се сред мрака за акцент като преплетени нишки,като бяха оставени само няколко нежни масурчета, които да обрамчват изпитото ѝ лице, черните очи - толкова подобни на тези на сина ѝ и тънките устни в нежно розово. Той бе синеок, със здрав загар, рус и къдрокос. Стабилното му тяло бе подобно на мускулите на мечок, а рошавата къдрава брада и мустаци криеха усмивката му, плътните устни и странно острите кучешки зъби. Веждите му бяха дори по-рошави от брадата и косата, а около очите си имаше милион малки бръчици - показателни за това колко много се усмихваше.

-Здравей, момчето ми. Ела, седни при мен, дай да те прегърна. - топлият глас на баща му се заигра с косъмчетата по ръцете му, настръхнали от студа, който изпитваше откак бе осъзналколко празен беше неговият замък, и Монтаг насочи черните си очи към него, кимвайки и изпълнявайки молбата му, сгушвайки и почти губейки се под мишницата на мъжа. Устните на Хелга се свиха.
-Разкавай сега, как беше в Англия? Как беше училището?
-Беше... добре. През повечето време. Не бих желал да се оплаквам, защото каквито и оплаквания да имам, са под моето ниво - нали така, Майко. Може да се каже, че успях да свикна с времето, мястото и хората...
Така продължи да разказва перипетиите си цялата вечер, докато не заспа на рамото на баща си от умора.


Немирен слънчев лъч, минаващ покрай балдахинените завеси на леглото му, събуди Монтаг, като същия сбърчи носле като заек и се опита да се обърне на другата страна, за да заспи отново. Уви, подобен късмет нямаше, понеже в следващия момент, вратата на стаята му бе отворена, завесите дръпнати, а ухиленото лице на Матиас, бузи зачервени от тичането наляво-надясно от ранни зори, се надвеси над къдрокосия.
-Ставайте, млади господарю, очаква Ви голям ден!
-Матиас... как може да си толкова весел толкова рано сутринта...
-Но, млади господарю, въобще не е рано - минава десет!

Това го върна в реалността, и с нежелание Моргасоновия наследник отдели глава от възглавницата, която му шепнеше като съща морска сирена, и разтърка очи, преди да спусне крака върху мекото килимче на пода до леглото си.
-Буден съм, буден.
-Великолепно!

Под зоркия поглед на Матиас, Монтаг бе облечен, измит и нахранен, след което на иконома му се наложи да се присъедини към останалата прислуга за приготовленията за празненството по случай завръщането на младия наследник обратно у дома. Веселото пеене на Матиас, носещо се из коридорите бе може би единственото нещо, кото успя да усмихне черноокия в този така дълъг ден, а той положително бе дълъг.

Бе станало шест без десет когато гостите започнаха да се появяват и лека полека да запълват огромната главна зала. Бе осем и половина когато Монтаг най-сетне бе почти готов, прислужницата Мирана връзваща вратовръзката му докато Матиас вчесваше и подреждаше косите му.
-Готов ли сте за тържеството?
Монтаг прехапа устни, преплитайки пръсти.
-Няма защо да се притеснявате. Всички хора са тук заради вас, и ще ви чакат колкото е нужно.
-Но, Матиас, точно това е проблема. Всички са тук заради мен. Ами ако не отговоря на очакванията им?

Матиас въздъхна, прибирайки половината къдрици на момчето назад с фибите, преди да отпрати Мирана и сам да застане на колене пред него. Нежно повдигна брадичката му с двете си облечени в ръкавици ръце и се усмихна мило.
-Млади господарю, няма как да разочаровате когото и да било. Защо ли - защото ако не друг, то аз вярвам във Вас с цялото си сърце. Затова знам, че ще отидете там и ще ги разбиете. Само трябва да повярвате в собствените си възможности. Та Вие постигнахте толкова много, и ще продължите да постигате дори повече.

Черноокият се наведе и обви въце около врата на Матиас, скривайки лице в рамото му.
-Матиас... Благодаря ти.
-За Вас винаги, Млади господарю.

След думите на Матиас, се чувстваше далеч по-уверен, докато слизаше по стълбите и пристъпяше все по близо и по-близо до абаносовите врати на главната зала. Бутна ги, и те се отвориха с трясък, а околния chatter замлъкна. Тъпата се раздели като че отсечена с шпагата на мускетар, като също Червено море под заповедта Моисеева, за да направи път на чернокосия към господарите на дома - родителите му. Бе като непоклатима каменна стена - докато нещо не привлече вниманието му, и черните му очи не се насочиха настрани и в посоката на нещо червено. Това червено беше коса, рошава но не прекалено, под накривена черна шапка с къса мрежичка и червена сатенена панделка. Тази коса обрамчваше бяло като порцелан лице, дяволити очи, зелени и подобни на лукавството на котка, остър нос и и закривена усмивка. В ръце момчето държеше винена чаша, но онова вътре далеч не бе вино - бе сок от нар, с цвета на кръв, на сатенената панделка и акцентите по костюма му. И той също гледаше право в Монтаг.

Чернокосия побърза да отдели поглед и да продължи напред към родителите си. Пътьом пое от таблата, която носеше една от прислужниците своя собствена чаша наров сок и отпи бавно от нея, присъединявайки се към родителите си. Бе представен на всичките благородници, стисна ръката на половината и на още толкова забрави имената - особено на малчуганите, които се въртяха около него като фурии и сякаш имаха за цел да потрошат нещо. За момент изгуби родителите си от поглед, но видя Матиас, и се присламчи до иконома за глътка въздух.
-Много народ, а?
-И още как,Матиас, и още как.

Русокосия се засмя.
-Звучите толкова изморен. А дори още не сме минали половината програма, господарю.
-О, Матиас, няма да издържа...
-Не се занасяйте, сега, де.
Отпи отново от своя сок.
-Матиас, кое е онова момче? Онова, червенокосото? Със зелените очи.
-Ъ? А! А, да. Това беше, ъ... Дракул. Дракул Илиеску. От някакъв много сериозен, знатен румънски род. Учи в Дурмщранг, ако не ме лъже паметта и списъка с гости, и доколкото разбрах е с година по-голям от Вас.
-Дракул, значи...

Монтаг въздъхна, докато погледа му шареше и се оглеждаше за същата тази червена коса. И в миг бе повлечен. Малките фурии бяха решили да му задават въпроси един през друг, въртяха се, въртяха и него. Някъде загуби чашата си, светът се залюля и в миг щеше да падне на земята.

Само че не успя.

Когато се опомни, се намери в нечии ръце. Пред погледа му имаше само едно. Зелени очи, лукави като на котка. Монтаг се дръпна назад и успя да огледа своя спасител. Дракул.
-А... Ъм... Бл... Благодаря.
-Но, моля. Изглежда имахте нужда от помощ, господин Моргасон.
Червенокосия се усмихна и изведнъж датчанина стана painfully aware of големите кучешки зъби, чиито крайчета бяха скрити иззад устните на румънеца. Той се прокашля и отново върна младия наследник в реалността.
-Позволете ми да се представя. Аз съм Дракул Илиеску. Виконт, засега - но ще поема от баща ми титлата граф.
-А... Аха... Ъ, приятно ми е.

Какво му ставаше? Досега не му беше се случвало да не може да върже две свестни думи в изречение! Дощя му се да се ритне.
Бе почти готов и успял да сеотскубне от Дракул, да се поклони и извини както си му беше реда и доброто възпитание, но уви подобен късмет нямаше, защото точно тогава омагьосаните инструменти засвириха валс и всички наоколо се разделиха по двойки. Бузите на Монтаг поаленяха, а Дракул срещу него се разсмя, преди да пусне ръката му и сам той да се поклони, хващайки с другата си ръка малката си шапка.

-Ами, да Ви поканя на един танц, господин Моргасон?
Монтаг порозовя още повече, но постави ръката си в тази на Дракул. Той с рязко движение на ръката постави шапката си обратно, а широките дантелени ръкави бяха навити назад преди да дръпне отново датчанина към себе си. С уверена стъпка и зелен поглед приковаващ черните бездни на другото момче, Дракул поведе тяхната двойка и те се завъртяха в ритъма на музиката. Едно-две-три, едно-две-три...

Монтаг знаеше как се танцува валс, разбира се. Кой себеуважаващ се благородник не знаеше? Но никога досега не бе танцувал така. При все темпото, се чувстваше лек, лек като перце, сякаш само след миг щеше да литне. Двамата се вижеха гладко, в синхрона на едно и също биещо сърце - и Моргасон усети, че бе неговото.Чувстваше биенето на кръвта в ушите си и до болка усети топлото тяло на другото момче. Бяха близо, толкова близо - дотолкова, че датчанина почти можеше да усети дъха на другия върху оголения си от прическата която Матиас му направи врат. Но имаше нещо различно в Дракул. Монтаг премига, преди да изгуби дъха си - защото изумрудените ириси на румънеца бяха сменили цвета си на същото кърваво червено на наровия сок.

И в миг валса свърши, и той се опомни - задъхан, в средата на огромната зала между все така въртящите се в танци двойки.
И сам, като от червенокосият Дракул нямаше и следа.

В последващата седмица след бала, държанието на Монтаг силно разтревожи верния Матиас Колер. Неговият млад господар почти се бе превърнал в зеленчук, или в един от бродниците така интегрални за вековният им имот - носеше из коридорите без да издава нито звук и прекарваше повечето, ако не и цялото си време затворен в огромната библиотека, отказваше да яде, дори не спеше.

Матиаз закърши пръсти от отчаяние. От момента в който бе изпуснал Монтаг от поглед на тържеството и го бе видял завъртян в танц с онзи румънец, нещо се бе променило в къдрокосия, а това не се харесваше на иконома, и ако можеше да влезе в главата на господаря, щеше да види само едно.

Дракул.
Матиас прискърца със зъби гневно. Този Дракул, ах, как в миг го намрази. Дори не знаеше какво бе сторил, за да окупира така вниманието на младият господар, но и по-добре, защото макар да бе миловиден, Матиас също бе обучаван от Брюнхилда, бавачката, и за разлика от Монтаг, не се свенеше с пръчката си - от езика му бяха излизали не едно или две от забранените проклятия. А едно "Круцио" добре щеше да му дойде на тоя - как смееше? Как си беше позволил да се нагнезди така в къдрокосата главица, как си бе позволил да омая така онзи, когото Колер се бе заклел да пази от момента, в който го видя за пръв път, сгушен в люлката си преди дванадесет години...

-Матиас?
Гласът на Монтаг го сепна и той насочи сив поглед към така познатите му черни бездни.
-Да, господарю?
-Добре ли си? Имаш ли нужда от почивка?
-Но, млади господарю, идеално се чувствам, бъдете спокоен. По-скоро на Вас ви е нужна почивка - пребледняли сте от недоспиване. Да Ви направя ли билков чай?

Монтаг сведе поглед и тръсна глава и Матиас премига.
-А какво мога да направя за Вас?
-Съмнявам се да има какво да направиш, Матиас. Но ти благодаря.
-Пак ли Виконт Илиеску?

Младият му господар прехапа устна и преплете пръсти в скута си, а това бе единственият отговори, нужен на блондина.
-Никой не го е виждал след вашия танц - нито на тържеството, нито са го видяли да си тръгва. Дори не помнят с кого е дошъл, или кога. Съжалявам, господарю, той е фантом.
-Не е фантом, Матиас, а вампир! Колко пъти да ти казвам!
-И вампир да е, още по-зле. Хипнотизирал Ви е! Моля Ви, имате нужда да се разсеете!
-Нямам нужда от разсейване, искам да го намеря, по дяволите!

Матиас сви юмруци и прехапа език, за да не каже нещо, за което щеше да съжалява. Преброи до десет, след което се отпусна.
-Ще ида да Ви направя чай.
С поклон се насочи към вратата и щом излезе, изръмжа гневно. Тежко запристъпя напът за кухнята, а сивите му очи сякаш хвърляха милион мълнии в такт с проклятията, които сипеше под нос по адрес на онази румънска напаст. Сложи водата да заври и подготви листата, а сбърчените му вежди и буреносната аура - толкова различни от обичайните му усмивки успяха само да отблъзнат останалите прислужници далеч в опит да не предивикат вълната ярост да се изсипе върху им.

Пое си дълбоко въздух.
Младият господар не знае какво е добро за него. Но аз знам. Аз винаги знам. Има нужда да се разсее. Трябва да говоря с Господарката Хелга и Господаря Фрей.  


На следващият ден Монтаг бе извикан в кабинета на баща си и в недоумление застана до вратата.
-Викали сте ме, Татко?

Фрей Моргасон вдигна глава от перата на своя гарван, които разресваше, и остави четката от свое дясно. Гарвана премига, след което излетя от предмишницата на мъжа и кацна на своята пръчка, а умните му черни очи, също като сините океани на баща му, се впиха в Монтаг.
-Да, сине. Моля те, седни.

Все така в недоумление, Монтаг се отпусна на големият стол срещу писалището и баща си, и сплетепръсти в скута си.
-Монтаг, сине, до слуха ми достигна, че нещо те тормози от тържеството насам.
-Ако е заради Матиас, той--
-Матиас се притеснява за теб, и с право. Сега като те погледна, наистина си много пребледнял, дете. Виж сега, с право имаш нужда от почивка.
-Но--
-Никакво "но", Монтаг. Чуй сега. След като темата бе повдигната, пратих Сумарбранднар - и тук той погледна гарвана, - при един английски приятел. Ти така и така ще прекараш немалко време в Англия, и освен като почивка, това ще бъде и учително преживяване за теб.
-Боя се, че не разбирам.
-Уредих ти стаж, Монтаг, в Английското Министерство на магията. Стягай багажа, сине, вдруги ден заминаваш.

Чернокосия премига, можещ само да кимне и да извини присъствието си, преди да излезе от кабинета.
Стаж значи.


Речено-сторено. Багажа бе събран, и в уречения час Монтаг се намери в огромното преддверие. Подобно на това у дома, и тук имаше статуя. Различно от него - бе пълно с народ, и гласове и стъпки, се чуваха от всяка страна. Къдрокосия в миг се почувства дори още по-малък, от колкото беше, здраво стискайки краищата на пуловера си и озъртащ се наоколо. Бе му казано, че ще дойдат да го вземат, но нито знаеше от кой, нито кога, затова в недоумление следеше с поглед всички преминаващи покрай него.

-Хей. Хей, Малчо!
Ръка на рамото му го сепна и той подскочи, а разширените му очи се сблъскаха с нечии други. Те принадлежаха на жена, средна на височина и с къса, синя коса, която никак не си отиваше със строгото кафяво сако и пола тип молив - но пък същото можеше да се каже за розовите ворапки на сърчица, които махаха за здравей над краищата на затворените високи обувки. Жената се усмихна.
-Прощавай, ти ли си Монтаг? - последва кимване - Чудесно! Аз съм Анабел Ленгвайн, и ще съм твоя гид докато те разведа из Министерството. Ти ще стажуваш в отдел "Злополуки и бедствия", но така и така си тук, ще ти покажа и останалото. Значи, това е първия етаж, и от тук се влиза. Под нас се намират Отдел "Мистерии", и не те съветвам да се буташ при тях, защото са малко сприхави - последният им стажант се намери с изтрита памет в Казабланка, но пък и никой не знае какво е направил. Все пак е, Мистерия.

Анабел се разсмя на глупавата си шега и от това на Монтаг му стана по-леко, докато вървеше заедно с нея.
-На втория етаж са "Магическа охрана и ред". Сиреч, Аврорите. Гордостта на управление, както се казва, златните деца. Пуяци с надуто самочувствие и повечето случаи без покритие ако питаш мен. Само на интересни се правят и дразнят останалите колеги... На четвъртия помещаваме "Контрол на Магическите същества" - те са готини, донякъде - и винаги имат запас от зелена фея и други психотропни, и при тях стават най-готините купони - но ти си още малък, така че ще пропуснеш. Няма да дрогираме дечица, я! Петия етаж е "Международно магическо сътрудничество" - сиреч, дипломацията. И те са малко, така де, въздух под налягане, обаче се търпят по-лесно от аврорите, пък и все някой трябва да се разправя с чужденците - а, чакай, ти беше от Дания, нали? Нищо, по-добре че не се навря там. След тях нагоре са "Магическо придвижване" - те са страшни енигми там, дори и аз не ги знам какво вършат, ама не ми е и дотрябвало. Нищо че веднъж излизах с един от тях, ама му забравих името почти толкова бързо... Както и да е. На последния етаж са спортните манияци. Ако чуееш крясъци четири етажа по-надолу, сиреч при нас, не се стряскай, нормално е - пак е загубил някой от куидичните им отбори. А, да, ако те приближат със залози, не им отговаряй - губят пари със скоростта на светлината. И накрая, ето ни и нас - трети етаж, отдел "Аварии", както сме известни.

Ленгвайн погледна портретът, пред който беше и каза паролата. Картината се отмести за да разкрие кръглата зала, в която бяха разпръснати бюра като съзвездия, и смело продължи към затъмнените стъкла на кутийката, висяща във въздуха и държаща се само на магия и стълбището водещо към нея.
-Но преди да започнеш, трябва да те представя на капитана ни. Каквото и да правиш, не я зяпай, окей?

Монтаг кимна. И при влизането си направи точно обратното - защото срещу него стоеше бебе слонче в човешка кожа. Жената бе облечена в мантия в бебешко розово, и прилична на топка - почти толкова дебела, колкото и висока, и с отровно лилаво червило и бузи червени като на матрьошка, а сред морковената ѝ коса се открояваха белите корени.

-Седни, седни момчето ми! Ти ли си синът на Фрей? Аз съм капитан Аманда Адамс - но ти можеш да ми викаш баба Манди! - Жената махна с ръка към цикламеното канапе срещу бюрото ѝ, което бе толкова ярко че почти заслепи черноокия. С ново махване и чайника с пастелени цветя изписани по него и три чаши от същия сервиз се вдигнаха във въздуха. - Чай да ти сипя? Анабел, ти?

Независимо от отговора, Монтаг се сдоби с едната чаша в скута си, и течност толкова сладка, че устните му залепнаха. Анабел от негово ляво на канапето също се бореше да се отлепи и осведоми висшестоящата. Баба Манди кимна, оставайки своята чаша на бюрото си.
-Как си с магиите за забрава, моето момче?
-Капитан Адамс, той тепърва ще започва втори курс. Магиите за забрава са в по-горен.
-А, така ли беше. Минаха толкова много години от моето обучение, опасявам се. Е, нищо. Ти можеш да измисляш какво да бъде становището ни след магията.

Монтаг отново кимна. Къде ме навря, Татко...

"Someday I’ll conquer the land and have you slayed"
"Blast away, blast away,
Don’t be like Lance10t, you are the new upgrade"

Измина се седмица откак къдрокосия бе въвлечен в и запратен на предни линии наред с целия ансамбъл на своеобразният им Отряд за Бързо Реагиране за Борба с Мъгълските Спомени - или ОБРБМС, както на галено го бе съкратил останалия народ в техния департамент. Цяла седмица, в която "Обливиате" хвърчеше на поразия от пръчките на закоравелите мъжаги в ескадрилата им под зоркото око на Анабел (която в отсъствието на баба Манди бе втора по старшинство и бе заменила офис облеклото си с нещо много по-подходящо за терен - обикновено кубинки и камуфлажни панталони; като същевременно три пъти смени цвета на косата си от синьо в други very obnoxious нюанси от видимия спектър, което зачуди Монтаг дали не бе се запознал с метаморфмаг; а при опита си да попита отговорът който получи бе, че госпожица Ленгвайн бе една от големите мистерии в управлението и това за дадения момент му стигна), а историите за cover-up ставаха все по-абсурдни с всяка изминала една. Ах, тези големи мъже, какви детинщини измисляха...

Главните шегаджии в отряда бяха две планини от мускули (пред които Командо, Арнолд Шварценегер, Роки, Долф Лундгрен и всички останали подобни пасти да ядат) с бебешки лица, които криеха иззад викингски бради и коси в огнено-червено и тежък шотландски акцент, със скорост на говора колкото бега на гепард и с името Макинтош на квадрат. Противно на очакванията, бяха братовчеди, а не близнаци - при все че заради ръста и брадите бе трудно да ги различи човек. Макинтош 1, който носеше звучното име Волфрам, бе по-големият от двамата, и брадата му бе по-дълга, обикновено сплетена тип джуджетата от книгите на Толкин, като няколкото бели кичурчета даваха акцент на минимум трите плитки. Макинтош 2, по-малкият и значително по-срамежлив братовчед бе с название Флауър, и даваше сърце и душа за градинарството. Негово дело бяха ни повече, ни по-малко от четирдесетте растения, красящи департамента и той полагаше къртовски усилия да ги опази жизнени и красиви - макар и опитите му да омагьоса венерината мухоловка да бъде по-ефективна бе коствала немалък брой пръсти на случайни минувачи покрай растението.
Тези двама яки мъже дълбоко и чистосърдечно се бяха привързали към Монтаг, който макар и висок за възрастта си едва стигаше до половината на плочките на която и да е от двете грамади.

Като изключим външния вид на останалите колеги, работата в отдел "Аварии" всъщност доста му допадна, и в последващите седмици вниманието му бе така ангажирано, че за мисли за Дракул време физически липсваше. От здравата храна и още по-здравия сън, Монтаг се позакрепи, а порцелановата му кожа доби по-жив оттенък - но уви, наченки на релеф просто така и не се появиха, и датчанинът горчиво оплака метаболизма и гените си на човек със обща upper body strength съизмерима с мускулите на пилешко крилце.

Вероятно целия стаж щеше да протече под знака на комфорта и веселите шегички, след края Монтаг щеше да се сдобие с поне няколко човека, на които да изпраща по някоя сова от време на време както нормалните хора, имащи приятели и познати, но уви идилията бе разбита с пристигането на новата задача в онзи съдбовен ден.

Денят бе започнал нормално, под звуците на пеенето на Флауър, който поливаше бегониите, Волфрам, който завършваше новата фризура на брадата си, Ерик и Алан, които се довличаха от поредния купон на Звеоукротителите, лъхащи на обилно наквасване с огнено уиски, Грел, който лакираше ноктите си и малкият Монтаг, който рисуваше умислен в краищата на листите документи, които Анабел трябваше да предаде на Баба Манди.

Същите сега бяха в кабинета на капитана и обсъждаха писмото, което влетялата сова бе пуснала в скута на заместничката.

-Според вас какво толкова обсъждат? - поде Грел, най-сетне вдигащ поглед от яркочервените си нокти, остри като на граблива птица. - Някоя нова задача?
-Хайде да се обзаложим!
-Не, Алан, никой няма да се обзалага. Прекалено много време прекарваш на седмия етаж...
-Дано да е нещо интересно.
-Някое човекоядно растение!
-Ох, Флауър...

Груповото мрънкане по адрес на предложението на Флауър бе прекъснато от затрушването на вратата на кутийката - кабинет и едрото тяло на Баба Манди, слизащо по стълбите.

-Хайде, юнаци, ставайте и грабвайте екипировката! Имаме задача!
-Бабо Манди, с нас ли ще идваш? Значи ще ходим при Отело?

Монтаг премига.
-Кой е Отело?


Отело беше среден на ръст младеж на възраст около средата на двадесетте, чиято функция беше да събира и да поправя разни неща и обикновено се разхождаше с лабораторна престилка, долница на анцуг, раирани пуловери и сандали с чорапи, коса мазна от смесица от машинно масло и най обикновена пот, а големите кръгли очила не правеха много за да подобрят външния вид му вид.

Досега Монтаг не бе стъпвал в работилницата на третия етаж, но плътно следващ по петите баба Манди докато тя смело крачеше към работния плот в центъра на буквалния лабиринт от етажерки пълни с всевъзможни неща можеше да каже че това беше най-интересното място което бе посещавал за цялото лято.

Самият Отело бе надвесен някаква мъгълска щуротия, пръчка зад ухото и захапал гаечен ключ между зъбите си, докато с пръстчета и отвертка кръстачка омазани в масло човъркаше чудото на техниката - или поне докато баба Манди не се прокашля.

-А, Капитан Адамс, какво мога да направя за Вас?
-Отело, дай ми отвара номер 7.
-Охохохо, отдавна не сте наминавали за да искате отвара номер седем. Работа на терен, а?
-Отварата, Отело.
-Разбира се.

Намерил някакъв парцал, Отело избърса ръце преди да плъзне назад въртящият си стол до лавицата право зад него. Завъртя се на 180° и потропа по дървото преди да се ухили и да грабне едно малко шишенце, не повече от двеста милилитра с цвят на течността вътре толкова тъмно лилаво че приличаше на черно, преди отново да се завърти и се плъзне към работния си плот.

-Отвара номер 7 за капитан Адамс.

Жената протегна пълничкa ръка и сграбчи шишенцето, преди да се обърне. Монтаг остана за момент, загледан в това как мъжът се върна към своята джунджурия, преди да хукне обратно след нея.


При пристигането си от камината, Монтаг, баба Манди и дружина, барабар с метлите и екипировката бяха бомбардирани от обяснения и показания на очевидци, стрелящи един през друг, но един знак от висшестоящата ги накара да замълчат.

-Изчакайте момент. След това ще ни заведете на мястото.

Тя извади гореспоменатата отвара номер седем и я глътна на екс. След това се сви на топка, разтегна като въже и завъртя във върхушка а ла тасманийския дявол, преди да застане отново пред тях - но вече далеч променена. Едрото ѝ тяло бе заменено със стройно такова, гримът - премахнат, а побеляващата червена коса бе станала платинена. Монтаг остана сащисан.

-Е, да вървим! Къде е местопрестъплението?

Един възрастен очевидец, бивш куидичен състезател както се разбра в последствие и текущ треньор ги заведе на изравненото със земята черно поле - още пушещо и пепеливо, и отрязано в перфектен квадрат.

-Тук неостдавна имаше букова гора - там тренирах моите момчета на маневреност. Освен това и гората беше място за лов и мъгли и магоьсници идват тук всеки сезон - ще започнат да задават въпроси на които нямаме отговор.

Баба Манди кимна и изпрати човека, преди да се обърне към отряда.
-Разпръснете се и огледайте наоколо за някакви следи. Ерик и Алън, вие сте единия екип. Макинтош и Макинтош - другия. Грел, ти ще търсиш заедно с Монтаг, а Анабел - с мен. Хайде деца, да работим!

Монтаг погледна партньора, който въздъхна и възседна метлата си.
-Хайде, мъник. На метлата.

От въздуха бе лесно да забележиш следи от магия стига да имаш зорко око, както бе лесно и да забележиш златния снич по време на игра на куидич. За щастие на Монтаг, Грел бе бивш търсач, а с магията за орлово зрение, която той направи и на двама им, датчанинът забелязваше всяко едно листенце на околната гора около черния квадрат. Чувството беше... Неизмеримо и той чувстваше почти същата тръпка, както когато танцуваше валса си с вампирският виконт.

Но следи от магия така и не се видяха.

Кацнах обратно на полето, последвани от Анабел и капитан Адамс и братовчедите Макинтош.
-Нещо?
-Нищо.
-Да се надяваме, че другите двама ще имат повече късмет.

И наистина, след половин час, Ерик и Алън се зададоха на своите метли, като първия здраво стискаше в ръка някакъв бял камък, подобен на гранит но с шарките на мрамор... Или кост.

-Бабо Манди, имаме код "Галахад"!
-Код "Галахад"?
-Руническа магия, Моргасон.

Това сепна Монтаг. Руническа магия? Толкова близо във времето до руническата магия, която накара Хогуортс да изчезне?

-Може ли да погледна?

Ерик повдигна вежда, но предаде руната в треперещите ръце на къдрокосия, който плъзна пръст по издълбания знак.

-Това е драконова руна. По-точно руна на Бахамут. Това едно от най-силните и мистериозни заклинания, но никой не знае как се използва, понеже текстовете са изгубени или нарочно изгорени - такива са спекулациите.
-А ти... От къде знаеш това, дребос?
-Грел, бъди мил!
-Аз... Такова... Видях нещо подобно на това учебната година, и с Хогуортс изгубен писах у дома да ми пратят книгите за руните, които имаме в библиотеката, но освен това което ви казах не знам много друго.
-Прав си че е драконова руна, и то на Бахамут - защото има още няколко вида, които зависят от това на какво са издълбани и кои символи. - промърморва баба Манди сериозно. - Доколкото си спомням тази руна се четеше... Експлозия... Или изчезваща? Бахамут е дракон на огъня и илюзиите. Въпроса е на кого му трябва подобно опустошение...

Случая с изпепелената гора далеч не беше единствения, и бялата руна на Бахамут, която бе предадена на склад при Отело (и която сега Монтаг изучаваше от рисунката на книга с почти толкова откъснати страници колкото имаше оставени между кориците) не бе единствената такава - с тази изработка, материал и символ, която отрядът на баба Манди успя да намери на изникналите местопрестъпления. Нервите на всички бяха опънати до краен предел, и напрежението в отдела, а и в цялото министерство можеше да се среже както минава горещ нож през меко масло.

Още повече, щом страстите се бяха нажежили дотолкова и от новите, неизвестни единици, навлезли драматично в уравнението.

Освен добрите стари колеги от втория етаж, сиреч, английските аврори имаше събран и международен екип, и можете да си представите каква веселба бе в денят, в който Рикидо Сато, Фима Михайловски, Бела Морганс, Лудвиг Белишмидт, Сузука Дайренджи, Михалис Вертис и Оскар де Меестер, седем от най-известните и уважавани международни аврори се появиха с тежка стъпка от камината и върху най-новата саксия на Флауър, който часове наред оплакваше мушкатото, предало Богу дух.

Още по-малко им се зарадваха в момента, в който отрядът бе разпнат на кръст в залите за разпит и недоверието, с която всяка страна гледаше на другата.


При все че аврорите бяха въздух под налягане, както бе казала Анабел още първия ден от стажа му, не можеше да отрече, поне лъскавия интериор на техния етаж бе изключително красив и с радост Монтаг би стиснал ръка на изключително кадърния декоратор, ако бе при по-хубаво обстоятелства, а не това, заради което в действителност бе там. Пода, състоящ се от плочи бял мрамор с грижливо шарки в черно, златно и тъмно-кафяво, изключително подхождаше на тапетите с цвят кафе и мебелите от цвят тъмно венге и бял лак, а зелените растения в саксиите, макар и рядкост придаваха приятен pop of colour.

Да, в действителност би показал повече appreciation за хубавия декор, ако в дадения момент не го водеха в белезници, а пръчката му не бе иззета (nevermind the fact, че той магия легално не можеше да използва през лятото преди седемнадесетата си година, а бе едва навлизащ в пубертета дванадесетгодишен). От двете си страни бе акомпаниран/наглеждан от Фима и Лудвиг, и украинеца и германеца следяха всяко негово движение със зоркостта на орлица, пазеща малките си от хищна змия - което го накара да въздъхне от скука.

Бе въведен в кабинета на един от капитаните, който бе даден за в момента за щаб на международния екип и едва след като седна в креслото срещу Сато, му бяха свалени белезниците (и той смътно се зачуди дали това преференциално отношение - да го делят и нарочно да не ходи в залите за разпит - не беше заради статута му на чужденец)

Стария японец се прокашля и Монтаг насочи безизразен поглед към него, леко килвайки глава настрани.
-Предполагам че знаете защо бяхте повикан, Моргасон-кун.
-Заради случая с руните на Бахамут? Защото това е единственото възможно обяснение, сър.
-Прав сте.

Монтаг разтърка китки, колкото да насочи поглед някъде другаде и да симулира че, не, не го беше страх от Сато или от другите две горили - нищо че двамата Макинтош можеха да ги излапат преди закуска.

-Отрядът на капитан Адамс вече Ви каза какво знаем, Сато-сан. Не знам какво повече бих могъл да ви кажа.
-Моргасон-кун, макар и това да е вярно, бих искал да чуя и вашата гледна точка.
-Глупости. Това са глупости, Сато-сан и Вие, а и аз го знаем. Единствената причина аз да съм тук е да проверите дали няма да се изпусна и да кажа нещо друго - но няма какво друго да кажа, понеже не знам друго.
-Внимавай, момченце...
-Всичко е наред, Лудвиг-кун. Момчето е право. - Рикидо махна с ръка, за да успокои германеца и върна поглед върху къдрокосия. - Независимо от това, аз пак искам да чуя. Бихте ли ми казали, Моргасон-кун, какви са вашите наблюдения по този случай.

Японеца говореше кротко, както се говореше на прасе, което бе изпратено на заколение и от това косъмчетата по врата на Монтаг настръхнаха, а той присви очи, сплитайки пръсти в скута си.

Облиза устни.
-За кой от всички случаи ме питате, Сато-сан?


Разговора на Монтаг с японския офицер начело на международния отряд изглежда бе свършил работа достатъчно добре (все пак, може и да беше едва на дванадесет, но бе закърмен с дипломация, нищо че в техния род това беше мощно да направиш някого на две стотинки, thinly veiled с възпитание и засукани красиви думи) - или просто всички се бяха убедили че тяхната осморка бе невинна. Факт беше, че отново бяха на терен, и отново по следите на нов сигнал - но този път с тях бяха Рикидо Хууд и част от неговите merry men и women (а именно Сузука, Бела, Михалис и Оскар - Фима и Лудвиг бяха оставени под предтекст да пазят управлението но всички знаеха че Сато тактически ги бе поставил там да плашат и респектират останалите колеги; мръсно играем, а, японска гадино ньедна)

Новото местопрестъпление отново беше гора. Отново изпарена и изпепелена. Но вибрациите на магията бяха други и Монтаг смътно ги усещаше как гъделичкаха косъмчетата по кожата му като талази на невидим океан, или милион невидими насекоми, гъделичвайки го не където трябва.

Магията дишаше. Магията не бе завършена.

Отново бяха разпределени на групички, като в Монтаговата влизаха мускулестата грамада Волфрам, който имаше нужда от специална, метална метла, за да издържи теглото му, и мъничката Сузука, която бе почти толкова висока колкото Монтаг, при все факта че бе два пъти по-възрастна. Госпожица Дайренджи, подобно на Сато, също бе от Страната на изгряващото слънце, но за разлика от сънародника си бе далеч по-мила и приветлива и с тези си качества вече почти се бе интегрирала като част от екипа.

Противно на очакванията, единственият, който усещаше вибрациите на магията по начин, подобен на пулсирането на кръвта в жилите му бе Монтаг и къдрокосия спекулираше причината беше в типа магия. Руничеството, и то бахамутовото бе тясно свързано с жреците на Локи и по-точно онази тяхна част, която почиташе Локи и децата му - по-специално Вселенския змей Йормунгандр, толкова огромен, че няколко пъти се увивал около средата на земята и захапвал опашката си. При все факта, че Бахамут бе дракон на огъня, и двете създания бяха родени от илюзиите, за илюзиите и много често в древните текстове, за описание на зверското чедо бяха използвани драконовите руни. И като потомък на жреците на Локи, Моргасон усещаше, макар и бегло, частиците мощ, захранвали тези древни символи.

Затова и, той водеше, а колективното съзнание на дедите му, пренесено в аурата, го насочваше като компас - по-далеч и по-далеч в гората около обгорения квадрат.  

Кацнаха между дърветата, от момента в който краката му стъпиха на твърда земя, Монтаг пое накъдето го водеше инстинкта му - а неговата дестинация беше сърцето на вибрациите - там, където магията още не бе напуснала руните на Бахамут, а събираше енергия за ново заклинание.
Намери се пред една малка полянка - даже полянка бе силно казано, при положение че през клоните на дърветата над нея едва-едва се процеждаше светлина, а единствената причина да вижда какво се случва бе червената луминесценция, която даваше кръга от бахамутово руни, които обикаляха закачулена фигура, въртящи се бавно като ключалка, разпускаща оковите на морско чудовище. Моменти по-късно чу тежките стъпки на Волфрам и пърхащия бяг на Сузука, и звукът стресна и заклинателя, и прекъсна равния му шепот с който редеше словата от магията.

-Който и да си, не мърдай! Да ти виждам ръцете! - гръмовния глас на Волфрам и пръчката, насочена за атака на непознатата фигура не търпяха възражение - още повече че бяха подплатени и с тази на Сузука, която му пазеше гърба. Малчо, дръпни се назад.
-Послушайте какво ви казва грамадата, Моргасон-кун.

Сузука и Монтаг ахнаха от удивление и страх, а Волфрам проскърца със зъби.
-Ти...
Маскираната фигура бе Рикидо Сато.

-Ти! Ти ли си виновен за всичко това?!
-Разбира се, че не. Да не мислите че съм единственият, който работи за Него? Не, не, не, ние сме много, и все някой от нас ще остане, за да го подпомогне в начинанието му.

В миг Монтаг осъзна, че става дума за онзи, който накара Хогуортс да изчезне преди една година и дъхът му секна.

-А сега, ако сме приключили с обясненията, ще ме извините, но ще се наложи да ви убия.

Сузука понечи да каже нещо, да поиска обяснение, но шанс така и не ѝ се даде. Сато повдигна пръчка и с премерена "Авада Кедавра" свали момичето на земята. Блестящата зелена светлина се отрази в разширените ириси на Монтаг и го смрази до кости. Чу нечий писък, но минаха минути преди да осъзнае че бе изпищял той. За момент живите, топли кафяви очи на Дайренджи се превърнаха в бездушни кафяви мъниста, докато трупа ѝ бе на земята, лежащ под странен ъгъл.

-Пфу. Никога не съм я харесвал - прекалено бе... Жизнелюбива за моите вкусове. - ухили се Сато, като че току-що бе убил муха, а не човешко същество. - Сега е твой ред, малкия.

Старецът насочи пръчка към крехкото му телце, но в миг Волфрам изскочи пред него и го изтика назад.
-Бягай, Монтаг!

Мозъка му даде на късо, но изглежда краката му схванаха молбата на Волфрам, защото той се обърна и хукна с все сила. В тъмнината на гората успя да различи зад себе си втори залп зелен светлина и стисна премрежени от сълзи очи. Пред затворените си клепачи виждаше само ухиленото лице на Волфрам и от това му се пригади.

Или беше от тичането. От миналогодишните часове по Вълшебство имаше опит с тичането в тъмни гори, но това бе друго - тук имаше действителна опасност за живота. Издран, сам, и борещ се за глътка въздух, която да поеме в горящите си дробове, датчанина спря за момент пред едно дърво с голяма хралупа и се шмугна в нея. Плъзна длани към ушите си и притисна, в опит да заглуши светът около него. Постоя така, стиснал очи, няколко минути, докато не се поуспокои.

След това по страните му рукнаха сълзи, той придърпа колене към торса си и положи лице върху тях, докато раменете му се тресяха от беззвучен плач - не бе сигурен дали Сато още не бе наоколо.


Монтаг Моргасон бе намерен в един дънер шест часа след убийството на Волфрам Макинтош и Сузука Дайренджи. Бе останал в шок, който не му даваше да говори, а движенията и външния му вид напомняха кукла на конци допреди в централата на министерството да влети Матиас Колер и обвие и притисне телцето на къдрокосия към себе си. Това накара слидеринецът да избухне отново в плач, който плач продължи докато не го измори и той не заспа в ръцете на иконома.

Седмица по-късно, стиснал ръката на русокосия, Монтаг отново срещна погледите на отряда на баба Манди. Пусна Матиасовата ръка и сведе глава, понечвайки да се извини за кой път подред.

Бе вдигнат в прегръдка в ръцете на Флауър, и в последствие към нея се присъединиха Грел, Ерик и Алън, Анабел, и самата Баба Манди, и това накара момчето отново да избухне в плач.

-Не можах... Не можах нищо да направя... Той... Той го уби, аз можех само да избягам...
Флауър го постави на земята, преди да постави ръка на рамото му.
-Монтаг, ти си дете. И да искаше, едва ли щеше да направиш нещо повече освен и ти да се присъединил към тях като труп. Моля те, не се обвинявай. Братовчед ми не би искал това да е начина, по който да прочетеш паметта му.

Къдрокосия подсмръкна и пое букета от Матиас, преди да погледне огромния ковчег пред тяхната група и въздъхна. В черните му очи се разгоря огън.
-Прав си, Флауър. Дяволски си прав. Най-доброто, което можем да направим за Волфрам в момента е да намерим Сато и да се постараем да си получи заслуженото.

След това с решителност положи букета до ковчега.


От погребението изминаха две седмици, в които на Монтаг не му бе позволено да подава и носле от вкъщи, а Матиас хвърчеше около него като орлица, в опит да отдалечи мислите на момчето от последния месец. Прекалено много неща се случиха тази първа училищна ваканция и иконома не можеше да прецени дали това бе добро или лошо за младия господар, но знаеше, че щеше да се постарае да направи последните дни лятна ваканция възможно най-приятни.
Стажа бе прекратен, в това нямаше две мнения по въпроса. Бе заповед на Фрей Моргасон, която не търпеше възражения, но и такива нямаше.

В последната седмица, както преди повече от месец, Монтаг бе повикан в кабинета на баща си. Същата картинка - къдрокосия в недоумение, баща му разресващ перата на птицата, същото напрежение.

Малкия седна на креслото пред бюрото на баща си и зачака да чуе.

-Сине, получих писмо от министерството. По принцип не трябва да ти казвам това, но покрай последните събития, мисля че е по-добре да знаеш.

Монтаг премига.
-Да...?
-Втората ти учебна година ще се проведе в Дурмщранг.

В миг пред очите му изникна образа на Дракул и Монтаг се върна в онази нощ и към техния валс. Тръсна глава.
-Дурмщранг, значи.

Извън кабинета на Господаря Фрей, Матиас подслушваше, стискайки в ръце разпечатано писмо, адресирано до чернокосия слидетинец, съдържащо само думите "Чакам те" и полъха на парфюма, който виконт Илиеску носеше на бала. Скръцна със зъби и подмина, докосвайки с пръчка плика и мърморейки "Инсендио." Момент по-късно същия този подпален плик бе хвърлен в една от близо седемдесетте камини на замъка Сваненбор, докато иконома продължи към кухнята за да направи следобедния чай.




Някъде далеч от там, в горите на Оксфорд бе намерен обезобразен труп на японец с прогорена бахамутова руна на дланта, който в последствие бе идентифициран Рикидо Сато, 53 годишен.