Началото.

Бе дъждовно.
Ситните капчици, тези блестящи диамантени кристалчета, извършваха свободния си полет към земята подтиквани от земната гравитация, толкова гъсто и близо една до друга че симулираха талазите на океан в небето - па макар и този океан да бе на фона на графитените облаци, едва едва очертани със сребристо за да не заприличат съвсем на пухкаво одеяло. Капките падаха - някои при сблъсъка си с земята се разбиваха и оформяха малки коронки в локвичките, в които бяха събрани, и в последствие се появяваха малките вълнички. Някои при пада си се закрепяха на някоя повърхност и се стичаха надолу - по контурите, очертаващи хората, дърветата в околността, и руините на Голямата зала, която допреди една година бе така красиво украсена за началото на новата учебна година. Някои губеха своят блясък в черният чадър на Монтаг, и след това се стичаха по дъгите му и отново се впускаха в своят самоубийствен скок към локвичките свои събратя.

Бе буреносно.
Самият Монтаг, очи по-черни и от катранената му коса и черното облекло стоеше в близост до няколкото си съдомници, които успя да види след излизането си от влака, и двама от които бе приютил с нежелание от небесния плач. Тази буря вървеше по петите му от момента в който напусна Дания заедно с Матиас и се озоваха в камината в Продънения котел, където сивото време се простираше като пелена над мъгълски и магически Лондон. Иконома бе мълчалив по време на техния поход към гара "Кингс Крос" и в последствие перона им, което не помагаше на също толкова мрачното като небето настроение на чернокосия. Матиас, fussy, overprotective Матиас го бе оставил на гарата, само с чадъра, който принадлежеше на иконома и една единствена прегръдка, в която Монтаг се изгуби, преди да го предаде на префекта и във влака и да се изгуби от поглед.

Моргасон стисна дръжката по-здраво, навъсвайки вежди щом Директора започна речта си.

Не избяга от слуха му нотката на съжаление, но и необходимост, която доби гласа на Роземберг, при все явните опити тя да бъде скрита, от ученици и преподаватели alike. Положението не бе розово за никого, това бе ясно като бял ден, и като се оглеждаше наоколо можеше да види защо - имаше само черни основи, заплашително протягайки тухлени ръце към небето сякаш се опитваха да достигнат изчезналият си остатък, за да оформят така добре познатият им Хогуортс.

Но замък просто нямаше, а още една година палатков лагер никой нямаше да издържи.

Можеше да чуе болката в речта и от това навъси вежди още повече. Директора звучи като пълководец, който ни изпраща на смърт и заколение, при все собствените си убеждения.

Двете момичета, които се гушеха под чадъра му се оплакаха, че дъждът мокреше обувките и робите им, че им беше студено, че не искаха да са тук. Лигли, сви устни момчето - но уви, това моментно невнимание му струваше изпусната част от речта на Роземберг и приветстването на новата грамада, която излезе да говори на измръзналите и изтормозени негови съученици, а Монтаг стисна дръжката още по-здраво.

Дурмщранг значи. Това не го изненада по простата причина, че баща му вече му бе казал онова, което Министерството му бе казало. От край време бе от ясно по-ясно че баща му да пази тайни не можеше и това бе както плюс, така и минус за Фрей Моргасон. Монтаг въздъхна. В момента в който чу името, пред очите му затанцуваха зелени, лукави, котешки очи и карминена коса и той тръсна глава. Време за Дракул нямаше, нямаше и намерение да има.

Директора на Дурмщранг му се стори строг, но справедлив човек и макар яркият контраст между външният му вид, му заприлича на собственият му баща и той се зачуди дали в някой друг живот щеше да придобие неговата жизнерадост и аура.

Бе дъждовно.
Мрачните графитени краски изписваха околния пейзаж като скица на някой готически художник, а черните фигури, събрани около него се сливаха в мастилено море, в което сякаш се губеше, докато слушаше за кораба, замъка и наближаващото парти за Вси Светии, сблъсъка на настроения, които носеха двамата директори и бъдещата учебна година.

Водим война, но не сме загубили битката все още. Това е тактическо отстъпление, и нужно време за да бъде открит виновника за тази злочеста случка преди година. Вече имаме едната следа - руническата магия. Всеки си имаше своя задача вече.

Това е не просто смърт, а и съживяване.

ГСЛ 1/?

Застанал взрян в чернеещите се купчини камъни, които доскоро бяха наричани Хогуортс, рижавокосият се завъртя на пета, поглъщайки жадно всеки един малък детайл от заобикалящия го пейзаж. Безкрайните зеленеещи ливади се разливаха като тежък смарагдов океан, изливайки се нагоре към оловно сивото небе. Къде ли започваше земята и къде свършваха небесата? Беше единствената мисъл, която прекоси съзнанието му. От едната му страна се простираше Черното езеро, чиито призрачни води се разбиваха хищно в кафенеещите се брегове, разкъсвайки хапка по хапка от набъбналата рохка почва. От другата страна се извисяваше мрачната Забранената гора. Стърчащи като угарки, дърветата й се впиваха в тънката сивкава плът на небето като почернели пирони. Дали сребристите капки, които се блъскаха неистово в тях не бяха просто небесна кръв? Младежът неволно потръпна, пометен от идеята, че е безкрайно малък и незначителен на фона на ридаещата природа. Чувстваше се като парцалена кукла, захвърлена насред някаква митологична битка на невидими титани.

Преглътна и сведе глава.
След което пристъпи напред.
Трябваше да спре да се страхува и да види.
Гледката, която беше избягвал нарочно.
Онова, нещо, от което се страхуваше най-много.
Мястото, което беше призовавал в най-тъмните си мигове.
Мястото, което беше виждал насън.
Мястото, където не мислеше, че някога ще може да се върне.

Трупът на Хогуортс се простираше несрет пред очите му, повит от оловната милувка на непрестанния дъжд. Сякаш огромно животно от прастари времена, което е легнало за секунда да си почине, но никога не се е събудило, от някога внушителното училище не бяха останали нищо повече от каменни кости, отбелязващи последния му дъх. Беше чул, разбира се, за проклятието, но нищо не можеше да го подготви за гледката, с която се беше сблъскал след деветте часа прекарани в тръпнещо очакване и нетърпение. Досущ като първокурсник. Девет часа на тихо вълнение и неимоверни усилия да укроти буйното си щастие, че се завръща у дома. Девет часа на безпомощн взиране в студения пейзаж, потънал в тонове зелено и сиво, сякаш някой импресионист беше захвърлил кофите си с боя върху нищо неподозиращата природа. Девет часа. И накрая - призрак. Стърчащи сякаш насред нищото, руините го караха да изпитва някаква тиха, неопределена меланхолия по нещо, което някога е било, но няма да се върне никога повече.

Хю внимателно отмести от челото си няколко влажни кичура от челото си и сбърчи нос, завъртайки глава насам-натам. Тайно се надяваше сред морето от подсмърчащи ученици и чадъри да различи нечие бегло познато лице, но уви, разперените като някакви екзотични птици, чадърите осуетиха всичките му опити, и младежът се задоволи да продължи да крачи напред, макар и малко в страни от заформящите се групи от ученици. По навик придърпа качулката на суичъра, който носеше под черната мантия, и продължи покорно да крачи сред вълните от хора. Интересно. Дали хората знаеха, че небето се опитва да ги удави и заради това се движеха като вълни, за да го заблюдат, че са част от него? Страната мисъл го накара да се наругае на ум. Сега не беше времето да влиза в абстрактни спорове със себе си. Сега беше времето да каже сбогом и привет на едно. Сбогом на копнежите и мечтите за това колко величествено-яко-невероятно-суперско би било да се върне да учи тук. Привет на студената реалност, че никога повече няма да види училището от спомените си. Но дори и да се наложеше да живее на палатки, както неколкократно беше чул от няколко сумтящи свои съученици, той щеше да е доволен. Всичко беше за предпочитане пред онзи ад.

Гласът на Роземберг го хвана за яката и издърпа от дълбините на мислите му. Но не бяха думите на директора, които го зашлевиха през лицето. Беше тонът му. Нотките съжаление. Нотките несигурност. Нотките обвинение. Но кого бяха насочени? Към учениците? Към виновниците? Към самият него? Рижият се раздвижи на мястото си, отдавайки пълното си внимание на мъжа извисяващ се от другия край на кръглата маса. Измери го с поглед и осъзна, че въпреки неимоверната тежест, която носеше на плещите си, Роземберг продължаваше да се опитва да запази и самообладание и успяваше. Но само едва. Облегнал се в дъното на залата, Хю неволно се усмихна. Искаше му се, един ден, когато е изправен пред също толкова трудна ситуация, с каквато се беше сблъскал директора, да успее да намери същата сила да се изправи пред толкова много хора и да им покаже, че не се е предал.

И само миг по-късно целият свят закънтя.

Като лава в съзнанието му болезнено се разляха думите на новопоявилия се мъж. Беше го разпознал, но не бе очаквал, че е дошъл до тук с такава задача. А каква друга, глупчо? Да се любува на камънаците? И все пак ... Дурмщранг? Правилно ли беше чул?  Щяха да го принудят да си тръгне от Хогуортс за втори път? Пръстите му се плъзнаха по студената каменна стена, търсейки някаква невидима упора, която да го накара да се успокои. Знаеше си, че е твърде хубаво, за да е истина. Да се върне в Хогуортс? Да намери приятели? Да погребе дълбоко ужасите и страха си, които мисълта за недалечното минало влачеше след себе си? Всичко това бяха плахите копнежи и илюзии, които му бяха помогнали през годините, но ето че отново трябваше да се сбогува. Хю си пое въздух и вдигна глава. В лазурните му очи се четеше готовност и решителност.

Добре.
Ще играя по вашите правила.
Засега.

Лятото бе отминало неусетно и вече бе време да се върне обратно в Хогуордс. С родителите и имаха много дълъг разговор, в който те и споделиха намеренията си да я преместят в друго училище. Малкото момиче отказа и се опита да ги убеди, че следващата година ще бъде различна. Тя вярваше в директора и знаеше, че той щеше да се справи с това предизвикателство. В началото не бяха съгласни с нея, но след няколко седмици сърдене и тръскане като три годишно дете, те се съгласиха. Розали прекара известно време с майка си, а след това и с баща си, докато не стана време да потегли към ново приключение. О, да не забравяме и пътуването и до Прага, където трябваше да представи Хогуордс пред останалите магьоснически училища. Едно незабравимо преживяване! Там тя се запозна с много други хора от различни краища на света и научи толкова много за магьосническия свят. Незабравимо лято, но дългът я зовеше. За разлика от първата година, сега тя се раздели с родителите си нетърпелива да се качи на влака, който ще я отведе към величествения Хогуордс. Е, тя така и не успя да се порадва на прекрасния замък, тъй като изчезна още първата вечер, но сега се надяваше да успее да го види отново в целият му блясък.

Уви, когато приближиха към двореца, въпреки дъжда можеше да се забележи, че всичко беше по старому. Не може да бъде! Още една година на палатки? Очакванията бяха срутени по начина по който, Хогуордс беше срутен миналата година. Разочарование, гняв и тъга бяха заменили всички положителни емоции, които изпитваше до този момент. Чуваше как всички около нея започнаха да коментират и да се възмущават, а тя просто скръсти ръце пред гърдите си и се намуси гледайки към останките. Може би ротителите и бяха прави и директора не беше никак надежден...

Видя около себе си много познати лица от миналата година, но някак никой не се радваше отново да са заедно. Нормално..кой би се радвал да прекара още една учебна година в калта. Всички говореха оживено, докато гласа на директор Роземберг не спря това жужене. Гледаше го със смразяваш поглед, сякаш той би я видял..но тя продължаваше да го гледа намръщено, слушайки го. С всяка една негова думи, сбръчканите и вежди се отпускаха и гримасата на лицето и от мрачна премина към изненадана.  През главата и преминаха най-различни сценарии: учебната година се закрива, още преди да е започнала и всички обратно към влака или че министерството на Магията е решило да ги изпрати в различни училища по света. Не, не и не! Това не можеше да се случва сега. Може би ето заради това родителите и се бяха съгласили с Розали да остане в Хогуордс, защото знаеха, че няма да остане дълго там. Ядоса се на себе си, за това че е наивна, на родителите си, за това че са я излъгали, знаейки истината и на директора, за това че не е успял да спаси учебната година.

Ръцете и бяха стиснати в юмрук, който не спря да стиска с все сила дори след като голямата мъжка фигура започна да говори с кънтящия си глас. Сигурно е някой от министерството..гадняри.

Дурмщранг?! Спомни си за стажа и в Чехия и се опита да си спомни кой беше представителят им..ах, да...онова злобно русо момче, което се държеше сякаш е над всички. Той беше преставител на малобройната групичка хора, с които не можа да завърже разговор тогава. Слидеринци пасти да ядът. На всичкото отгоре там е толкова студено. Мразеше студа, много ама много мразеше да и е студено. Ето сега след като излее гневните си слова в писмо до родителите си ще трябваше да ги помоли да и пратят още топли дрехи. О, почакай...за това майка и я накара да си вземе повече блузи с дълъг ръкав. Вече всичко се връзваше...как можаха да я преметнат така.

И изведнъж прекрасният ден се превърна в един от най-гадните дни в краткото и съществуване. Надеждите и за една прекрасна година в Хогуордс потънаха като Титаник...дано и коръбът на който щяха да се качът сега да не потъне по същия начин. Щеше да е черешката на тортата!

ГСЛ
"Завръщането на блудната принцеса 1/2"
със специалното участие на Мат Колдуел


Стой изправено. Не се облягай!
Вземи чашата... не така! Хвани я с два пръста. Сега ли трябва да те уча, Лукреция?! 
- Извинете я, моля ви. - прокашля се майка й, докато Лукреция я гледаше с огромните си черни очи и изпиваше цялата й аура, за да се опита да я контролира и да спре да говори глупости. Намуси се.


Ами да.
Общо взето така й мина почти цялата ваканция - ходене зад майка й, дори нямаше време да се види с приятелките си, заради странните немски afternoon tea-сове, на които трябваше да присъства. Страхотно! А уж имаше лятна ваканция, от която безбожно много се нуждаеше, след като цялата й първа учебна година се превърна в кална разходка из готически замък от не знам си кой век и междувременно в свинарник, заради абсолютно безсмисления палатков лагер. Наистина ли някой й причиняваше това?! Очаквала го е от всичко живо, но не и от собствените й родители, които така й прецакаха тези три месеца, че щеше да им го върне тъпкано, когато избяга далеч с Мат, яхнали красив розов еднорог.... чакай... какво?! МОЛЯ?! Лукреция беше слидеринка, по дяволите. Какво й ставаше?! 

Въздъхна от хилядите мисли, които й се въртяха в главата, когато се качваше във Експреса за Хогуортс. Искрено се надяваше всичко да мине наред този път. Погледна намръщено родителите си, които й се усмихваха толкова мило, сякаш всичко беше наред. Я, стига... от една страна отново излезе само мисълта за Мат в цялата тази розова картинка и се подсмихна лукаво. Вдиша дълбоко и издиша с усмивка. Повдигна изкусно едната си вежда и помаха за "сбогом" на родителите си, които нямаше да види чак до Коледа. А можеше да си помисли дали да се прибира, кхъм...
Уникално!
Сега беше сама... или поне се опитваше да намери къде да седне около слидеринските места. Не харесваше дома си. Нещо започна да й подсказва, че шапката със сигурност сгреши за нея, но нали е шапка... би трябвало да е правилно. Уж. 
Та, седна спокойно и кръстоса краката си. Започна да си прехапва долната устна и оглеждаше момчето пред себе си, чернокос и изглеждаше далеч по-малък от нея. Не, че тя беше някаква голяма работа, ама... поне вече имаше опит, та се чудеше дали Той има опит. 

Също така се чудеше кога ще престане да е толкова превъзбудена и да мисли глупости... мислеше си също, сега пък, че Мат може би й влияе зле и тя всъщност подтиска истинския си характер, за да му позволи да се доближи до личното й пространство. Тази мисъл веднага я накара да се намръщи и да развърти очи объркано, но погледът на чернокосото момче, което гледаше много странно, като "Тая е луда!", я накара да стисне устните си и да вирне главата нагоре, присвивайки очите си, гледайки го право в неговите. Е, така се наложи да отмести поглед, защото, за сметка на нея, той се почувства неудобно. Тя пък изсумтя и задвижи десния си крак напред-назад, сякаш беше изнервена за нещо. 

Цялото пътешествие мина нормално, слезе си нормално от влака, уау... и забеляза в далечината нещо, което никак не искаше да вижда. Ококори очи, усмивката й тотално се изпари и навъси веждите си. Добре де, не стигна ли тази руна, която беше намерена, да върне замъка в цветущото си положение цели три месеца?! Не, не... това беше някаква шега... и все пак, Лукреция съчувстваше на случилото се с Хогуортс. Искаше й се да види този замък в цялата си красота, но явно и тази година няма да е така. Русата й коса се развихри из цялото й лице от вятърът, който не спираше да се закача с нея, а тя се опита да я преметне през ушите си, след което осъзна, че няма чадър в себе си, а беше започнало да вали. Е... росеше, но това със сигурност не й допадаше. Докосна палтото си и се сгуши в него, намръщена, докато пред нея не се появи очилато момче с шапка, което я сепна на момента и тя се спря.
- Мат? - изглеждаше наистина различно. Погледна го, явно на нея й трябваха очила. Колко време не се бяха виждали?! Усмихна му се срамежливо и преглътна притеснено. Изненадващото му появяване със сигурност я стъписа, а някакси и езикът й се заплете, та по-добре беше да не каже нищо в рамките на секунди, докато той не вземе думата от нея. Пък и тепърва им предстоеше пътешествие с карети, теглени от невидими сили до Руините. Ама не... нямаше как да си позволи да учи отново тук на това място. Надяваше се искрено директорът на има решение на проблема и това да е някаква малка шега, която само с щракане на пръст ще се появи истинският облик на училището. Нещо като покривало, но мега огромното със напечатана снимка на руини. Дано, дано, дано...

ГСЛ
"Завръщането на блудната принцеса 2/2"
със специалното участие на Мат Колдуел


О, Боже.
Усещаше как цялото й тяло трепереше, дали от времето или от емоциите, които бушуваха в момента в нея, не беше много сигурна, но поглеждайки всеки път в очите на рейвънклоуецът, който, представете си, е станат префект, тя отместваше веднага поглед. 
Дишай, Лукреция. Издишай... Толкова ли беше трудно?!
Разширяващите й се зеници я накараха да си поеме дълбоко въздух, карайки цялото й тяло да се издува и после преглъщайки, издиша всичко наведнъж и моментално извърна поглед към калната обстановка около тях. 
Несъмнено, все още изпитваше някакъв дискомфорт, когато се доближаваше до него, който тя така и не можеше да си го опише на самата себе си. (а тя, глупачката, дори и не осъзнаваше, че бушуващите й емоции са всъщност от любовна гледна точка, но нали беше на тринадесет, нормално) А сега, когато бяха на толкова сантиметърско място един от друг, изпитваше затруднение дори и да диша. Извръщайки погледа си, свъси вежди неразбиращо и след това овлажни устните си, които й бяха създавали странното усещане, че се намираше в пустиня или е изпушила цяла кутия мъгълски цигари наведнъж. Цялото й тяло продължаваше да трепери, а усещайки ръката на Мат върху едното от раменете й, тя подскочи и даде крачка назад, поглеждайки го отново в очите. Половината от тялото й беше извън чадъра и косата й скоро бързо щеше да се намокри. Той я гледаше с неразбиращ поглед, явно осъзнал в какво състояние е изпаднала, и виждайки това, Лукреция моментално се опита да замаже положението като се обърна рязко с гръб към него и тръгна към каретата. За да не изглежда достатъчно груба, тя се извърна леко към него:
- Ще потегляме ли? Едва ли ще ни чакат дълго и едва ли им пука, че няма да сме там, ако тържеството започне. Макар че... - обърна се към сивкавите руини, които бяха покрити с мъгливи отенъци и след това отново погледна префекта. - ...идея нямам дали въобще ще има учебна година, предвид това. - посочи руините, които се виждаха в далечината като изоставен замък, след което вдиша отново и се усмихна.

Боже, колко конфузно...
Вървейки право към каретите, Мат я запита нещо интересно, на което Лукреция нямаше как да не се изкикоти. 
- Всъщност... - понечи да започне отговорът си, но усещайки, че цялата става вир-вода, прецени да се шмугне повторно под чадъра на рейвънклоуецът и някак си й се искаше да е една идея по-дистанцирана от него, затова гледаше да е към края му. Преглътна изнервено, след което по никакъв начин не създаде визуален контакт между тях. Очите й шареха около жълтеникаво-оранжевите дървета и храсти и гледаше да говори една идея по-високо, за да може той да я чуе поне мъничко по нормален начин. - ...аз бях учудена, - понечи отново. - че те дори и не възразиха. Странното беше, че с удовлетворение ме изпратиха до гарата, а аз бях смирена от това, че няма да ги видя скоро пак, докато те все едно се радваха, че заминавам. Предвид факта как се държах на повечето следобедни чайове, където майка ми настояваше да ходя с нея, явно нямаха търпение да не ме виждат няколко месеца. - изкикоти се отново и извърна погледа си към руините. - В което, мога да потвърдя, че аз съм напълно съгласна с тях и нямам нищо против. - заключи слидеринката. Тъкмо бяха пристигнали, когато каретата, пълна с около пет-шест съкурсника тръгна, тя с нетърпение очакваха следващата да ги поведе към руините. Така и се случи, след около две-три минути се появи и те скочиха върху нея, чакайки да потеглят. Седна до него, с идеята да не може да има визуален контакт, ако седне срещу него. Нещо все още я притесняваше в техните отношения и ако си бяхме честни един-друг, малко се страхуваше от бъдещите неща, които може би щяха да се случат. Кхъм. 

Каретата тръгна в момента, когато достатъчно ученици се бяха качили, но по пътя никой-нищо не казваше от тях двамата, докато другите, явно една идея по-големи на възраст, си говориха всякакви щуротии от лятото и Лукреция малко им завидя, че имаха такива готини спомени, докато тя не можеше да се похвали с това. Затова и присви очите си, в знак на раздразненост, и прецени да обърне повече внимание на влажната природа около тях, която, макар около нея да имаше огромна Руина, от която можеха да излязат всякакви чудовища, се чувстваха някакси свободни и дишаха така, все едно дъждът, който получаваха, беше нещото, от което имаха нужда в момента. (не, че тук в Англия не валеше всеки ден, но... това й остана в слидеринското съзнание) Реши да захвърли тия мисли от главата си, защото дори и това я дразнеше в момента. Погледът й бавно се провлачи около краката и черните му боти на рейвънклоуеца, но сякаш не можеше да си позволи да го погледне в очите отново. 

Ииии... пристигнаха. По живо, по здраво. 
Слизайки първи, Лукреция отмести един от кичурите си коса, който всеки път падаше пред лицето й и този път нямаше как да не го погледне, защото ръката му се беше разперила пред нея, с идеята да я подаде, за да може да слезе. О, страхотно... какво джентълменско отношение. Точно от това имаше нужда в момента. Въздъхна някак недоловимо и нямаше голям избор, подаде ръката си напред и стисна тази на префекта. Подскочи и слезе, но въобще не беше готова за локвата, в която попадна, та както нейните обувки, така и черният й панталон се оклепаха в кална вода. Намуси се, но поглеждайки и към Мат, осъзна, че и той е също потърпевш от това. Няколко капчици кал бяха намерили място около неговите боти и панталон, за което Лукреция се озъби виновно и за пореден път го погледна в очите, повдигайки рамене виновно. Той, за сметка на това, се усмихна и й кимна да вървят към руините. Браво, Лукреция...


Пусна ръката му. Подсмръкна няколко пъти и отново изви кичурът си зад дясното ухо. Сега, по скоро изглеждаше като разкайващ се човек, защото и двамата бяха мръсни, а тя ненавиждаше факта, че трябваше да се покаже така пред приятелите си. Преглътна изнервено, но разбирайки, че голям избор в момента нямаше, се опита да приеме реалността, надявайки се и ония да са попаднали в нейната ситуация преди или след това. 

Те почти не говориха. Подхвърляха си няколко изречения на интервал от две-три минути и стигайки до предния мост на училището, забелязаха огромните сивкави руини пред тях като нещо, което изглеждаше мащабно, предвид факта, колко малки изглеждаха от гарата в Хогуортс. Лукреция извърна погледа си нагоре, където сивкави облаци обагряха цялата атмосфера и със сигурност се чувстваше смутена от цялата обстановка. Уви, явно директор Роземберг не беше намерил решение на проблема, което я караше да се замисли как родителите й я пратиха тук, ако знаеха какво я очаква? Биха били много против тя да се завърне... единственото логично обяснение беше, че те не знаеха новините и си мислиха, че всичко вече е суша в Хогуортс. Все тая, тя се надяваше на това, че е някаква шега за тяхното начало и всичко ще се възвърне до няколко часа от тяхното пристигане, след това щеше да има топла гощавка и всички щяха да бъдат доволни. Изражението й, обаче, беше повече от притеснено и тия мисли по-скоро бяха като мъгливите очертания около руините, без никакви доказателства за тях, та се наложи да ги изтрие моментално така, както се бяха появили. Въздъхна и погледна Мат в очите. Бяха се спряли пред кулата, която в момента беше полуразрушена и часовникът почти не се виждаше - единствено V, VI и VII се очертаваха от долния край на това, което е останало от него. Пък и дори и те бяха толкова ръждясали, че Лукреция не искаше повече да ги поглежда. Извърна поглед надолу към префекта и се усмихна невинно, преглъщайки за пореден път:
- Ъм... - понечи. - Ще... - Ще влизаме... - намръщи се, осъзнавайки, че няма къде да влизат, защото всичко е разрушено. - Ще влизаме ли... ? (?!)

ГСЛ
Денят отстъпваше мястото си на вечерта и нощта, а влакът също толкова постепенно и упорито наближаваше целта си... В едно от купетата чернокосо, тринадесет годишно момче се приготвяше за слизане.
Рок облече мантията върху мъгълските си дрехи и затвори куфара. Взе багажа си и като хвърли последен поглед из купето, за да се увери, че не е забравил нищо и с тълпата ученици се отправи към най-близката врата..
Вън, поради разплаканото небе побърза да разтвори чадър над главата си, което не го предпази от това да стъпи в локва докато крачеше към каретите. А по-късно руините на Хогуортс ги посрещнаха като неми свидетели на величие и разруха. Рок потърси с поглед познати лица, обаче в езерото от дъждобрани и чадъри това бе доста трудна работа. За сметка на това до ушите му стигнаха реплики от рода на: „Не може да бъде“ „Защо не е оправено?“ „Нима пак ще сме на палатки?“ „Искам в къщи“ Той пък беше гладен и му се спеше.
Шумът от крачещи ботуши привлече вниманието му и той като всички други погледна натам. Когато непознатия мъж се представи като директор на Дурмщранг, Рок вече знаеше, какви ще бъдат следващите му думи, затова и не се изненада. По-следващите обаче поне малко го учудиха. В интерес на истината не очакваше, че от Дурмщанг ще организират парти за добре дошли на новите „попълнения“ Че наближаваше Вси Светии е отделен въпрос. И все пак, да не се окажеше като в приказката, където злата вещица подмамваше децата с къща от лакомства.?

Нана ѝ липсваше страшно много. Въпреки, че Ру бе прекарала цялото си лято в магазина на Аманда, Мишел и Свен, и бе станала част от малкото семейство зараждащо се в лицето на персонала, нямаше как да забрави възрастната мъгълка, която се бе грижила в продължение на малко повече от година. Детето бе успяло да се привърже изненадващо бързо към нея и макар да бе изминала още година от раздялата им, Броуди все още прекарваше някои от тихите вечери в малката си стаичка мислейки, а понякога и плачейки, за онова, което бе имала в лицето на старицата. Всички онези чайове, които приготвяха. Вечерите. Разговорите. Онова, на което предстоеше да я научи. Всичко това бе загубено и едва ли щеше да се върне някога.
Но на една друга част от Роуз бе започнало да ѝ липсва училището. Причината - не беше ясна, ала знаеше само, че напрежението в нея растеше с всеки ден, в който се приближаваха до първия учебен ден. А с разговорите с Уил, Хенри, Вики и Роб и обедните им почивки, определено не помагаха.
- Очаквах да закъснееш. - разроши косата ѝ Уил. След като си получи дъждът от малки юмручета удрящи се в ръката и корема му, грифиндорецът взе багажа на момиченцето и тръгнаха да се изкачват по стълбите на влака.
- И за протокола, ти си този който винаги закъснява. Дори Аманда може да потвърди това. - промърмори под нос детето докато търсеше свободни места из купетата.
- Ти си мъгълът в групата. Очаквах да си четеш молитвите преди да се засилищ срещу стената и до последно да се съмняваш, че ще преминеш. Честно казано, някой път на драго сърце бих изпуснал влака, за да те видя как се забиваш в стената заедно с багажа си. - засмя се Уил вдигайки малкият куфар над главата си и поставяйки го над мястото на Роуз. Тя на свой ред направи недоволна гримаса, кръстоса ръце пред гърдите си и седна до прозореца, а лисичето, което за изминалите месеци бе наддало на тегло и размери и вече бе по-скоро обикновена лисица, се настани удобно в скута ѝ и се приготви да проспи целият път до Хогуордс.
Пътят бе по-тежък отколкото бе предполагала. Уил не бе спрял да ѝ показва някаква мъгълски фокуси, да ѝ разказва вицове, а по едно време дори бе почнал да вади шоколадови жаби из зад ухото ѝ. Не че имаше против сладкото, но след третото оплетено жабче в косата ѝ някак цялата веселба бе почнала да се губи. Все пак ѝ бе помогнал да свали багажа си и за нейна радост през целият път до останките от онова, което някога явно бе било училище, Уил пазеше тишина усетил, че дразненето за днес ѝ стигаше.
- Тъжно ми е. - прекъсна тишината едва когато бяха в залата с останалите ученици и се предполагаше всеки да отиде при групичката си от приятели. Гласът му дойде толкова изненадващо за момичето, че за един кратък миг леко подскочи стреснато.
- Какво? - с недоумение попита обръщайки объркан поглед към шестокурсникът.
- Училището. Тъжно ми е като гледам единствено останки. - вдигна рамене простичко и запази няколко секунди тишина, а след това продължи - Знам, че ти не го познаваш по този начин, по който аз, но... О, Роуз, то беше величествено. Всяка година беше като приключение да влезе в него. Движещите се стълбища. Говорещите картини. Духовете. Украсите! Храната! Боже, Роузлин, нямаш си на идея що за Коледи сме карали тук! И може би на теб не ти е мъчно, защото не си го познавала преди. Не знаеш какво му липсва на мястото. - носталгичността в гласът му се долавяше ясно, а очите му шареха из останките.
- Говориш сякаш за живо същество. - констатира объркано. Уилям беше душата на компанията, вечно усмихнат, а сега сякаш тази жизненост липсваше.
- Да! Хогуродс беше жив, а сега е по-скоро като... като болен. Някак, не на себе си. - вдигна рамене за последно и след това поклати глава - Както и да е. Заповядай. Ще се видим по-късно, предполагам. - разроши за пореден път рижавата ѝ коса докато ѝ подаваше куфара, а тя успя да го ритне по кракът преди момчето да се оттегли. Мразеше да ѝ роши косата.
Речтта на директора ѝ напомняше толкова много на онова, което Уил бе казал. Същата тъга в гласа. Загубата на нещо ценно. Беше прав, за нея Хогуордс представляваше палатки в двора и хубава първа вечеря преди покрива да се срути над главите им. Може би и затова не разбираше, защо не можеха да останат отново на палатки. Специално тя нямаше против да спи и под открито небе и едва ли щеше да има голяма разлика, но явно въпорсът бе прекалено важен. И ако трябваше да бъдем точни колко важен бе - два метра, с брада, широки рамене и страшен вид. Толкова важен.
- Дурм-какво?! - провикна се една идея по-шумно хафълпавката и получи неудобрителен поглед от заобикалящите я второкурсници. Нима имаха повече от едно учлище за магьосници?! Та това беше лудост! Колко магьосници имаше по света, че да се нуждаят от цели две училища?! Пълно безумие!
Определено не бе очаквала нещо подобно, а новината за пътуването с кораб я свари още по-неподготвена. За миг затегна захвата около дръжката на куфара си и преглътна нервно. Лисичето се отърка в краката без грам да разбира за какво иде реч, а тревожният поглед на Уил засече нейният от другият край на залата.
Нови учители! Нови ученици! Не, майната им на ученицит еи учителите - ново училище, по дяволите! Та тя едва бе свикнала с това! Как щеше да се справя в ново такова?! За миг бе почнала да обмисля дали има обратен транспорт към вкъщи, ала тогава нечия ръка разтърси рамото ѝ.
- Спокойно! - отново беше Уил. Потресът все още сияеше ясно в очите ѝ и явно момчето го бе забелязал, щом бе успял за толкова кратко време да си преправи път до нея и да я окуражи.
- Не. Не мога да се кача на кораб. Страх ме! Ти знаеш! Помогни ми да се прибера!
- Ру, спокойно.
- Уил, не мога да плувам. Ами ако нещо се случи! Аз се прибирам!
- Броуди, дишай и издишай. Всичко ще е наред. Нищо няма да се случи. Това е магически кроаб. Няма да се потопи. Освен това... - запази за миг тишина, а след това посегна и извади шоколадова жаба зад ухото ѝ и ѝ я връчи - Те споменаха Хелоуин. Знаеш какво се право на Хелоуин, нали?
- Не. - поклати все още изплашено глава.
- Яде се МНОГО сладко. - погледът на момичето омекна, но страхът все още си бе там. И все пак явно обмисляше ситуацията. Грифиндорецът само това и чакаше. Грабна куфарът ѝ и го понесе нанякъде - Ще го взема в моята каюта. За да си го получиш трябва да се качиш на кораба! - побутна я, а след това избяга нанякъде тръгвайки с потока от хора изнизващи се към предполагаемият кораб.
- Хей! Върни се! - кресна момичето и последва момчето, а лисичето я следваше неотлъчно при всяка стъпка.

ГСЛ 1

Никой не ѝ заръча да слуша и да не се забърква в неприятности, защото и майка ѝ, и баща ѝ знаеха, че няма нужда. Тя общо взето се стараеше да не се пречка много-много на възрастните, а малкото деца, с които бе контактувала (предимно на колеги на родителите) се разбираха добре с нея. Едва ли имаше опасност да се развилнее сега, отивайки в Хогуортс и попадайки сред толкова много нови и различни хора. Ъъъ, нали?

Дори не се опита да завърже разговор с някого, докато пътуваше към училището, толкова се притесняваше, че влетя в първото свободно купе на влака, разположи се и веднага скри лице зад някаква книга. Впрочем, отне ѝ известно време да се усети, че я държи наопаки, но мислите ѝ препускаха, също като дърветата, край които преминаваше Хогуортс Експрес и тя бързо се отказа от четенето, пренасочвайки (не)вниманието си към зяпане през прозореца.
Паника. Беше я обзела паника.

Далеч от вкъщи, сама, за пръв път през не толкова дългия си живот. Искам да кажа, хиляди пъти бе оставала сама, когато мама и татко отсъстваха по работа, но това е друго... Да си сам у дома и да си сам на място, което не познаваш, било то и с други хора... които, между другото, също не познаваш. Е, това е малко стрскащо, нали?

"Мечка страх, мене... също."

Но страх или не, в един момент влакът намали ход и се наложи всички да слизат, така че Бет си прибра книгата, събра каквито смелост и достойнство притежаваше и се изправи срещу неизбежното...
ДЖАП! (кракът ѝ попадна в локвичка)
Което освен неизбежно, бе и ужасно мокро...
Освен това се наложи да пътува с лодка до замъка, което би било доста забавно, ако небето не се опитваше да изтече върху хората от сутринта насам... Освен това, когато стигнаха до замъка, се оказа, че той далеч не е толкова цял, колкото си го бе представяла и колкото го бяха описвали родителите ѝ.
- .... Дурмщранг
- Моля? - попита повече себе си, докато въртеше глава и се опитваше да разбере от израженията на околните какво значи това. Неп. Изглеждаха точно толкова озадачени.
- ... Кораб.
- Моля на втора степен?
Пак никой не я чу и нямаше нищо странно в това, понеже глъчката се бе вдигнала до небето към оня момент.
Е, явно нямаше нужда да се притеснява как ще се справя сама в Хогуортс, защото изобщо нямаше да бъде в Хогуортс, а в някакво съвсем непознато училище, което не чуваше за пръв път, но и не бе очаквала да посети в скоро време.
И таз добра!