Кабинетът на дир. Роземберг

by **дир. Роземберг** 15th Ноември 2019, 3:04 am

ГСЛ
След разговора с преподавателите
(моля да ме извините, ако не е достатъчно нормален, поста го писах след бутилка вино, лол)

Кабинетът се намираше близо до реновираната Голяма зала, която за момента, всъщност, единственото различно нещо в нея, беше голямата кръгла, дървена маса и няколко стола около нея. Зад нея, в една средна на големина стая, се намираше уединеното място на директора, където... едва ли думата "уединено" беше правилната, но, нека да речем, че е това, което се казва, кхъм. Влизайки вътре, през дървената, мухлясала врата, попадате в едно място, което първоначално лъхва аромата на пергаменти, които така небрежно бяха разпръснати из бюрото на Роземберг. Вдясно и ляво от вас, можехте да забележите също толкова състарени рафтове с все същите книги, които имаше и в кабинета си, близо до Северната кула на замъка.

Коженият стол, който се повдигаше любопитно през всичките тия пергаменти, разпръснати по бюрото, можехте на него в момента да видите и фигурата, която всички така ненавиждаха в момента. Директор Томас Роземберг. Французин, отрастнал в Англия, в момента по никакъв начин не бих ви позволил да го безпокоите, повярвайте ми. Не ви трябва, предвид факта колко неща има на главата си и как се дразни, когато не може да завие едни пергаменти като нормалните хора!

"Скъпи господин и госпожа Уилямсън,
Моля, приемете искрените ми извинение за случилото се в Хогуортс през предишната година. Навярно ме мислите за достатъчно неорганизиран и недорасъл, за което може би сте напълно прави, но, моля Ви, влезте в положението на Ръководството и очаквайте съвсем скоро новости около замъка. Министерството на Магията ще Ви поднесе новината, че следващата година, Вашият син ще бъде приет в Магическия институт "Дурмщранг", за неговата втора поредна година, под ръководството на Хогуортс.
Моля да ни извините за неудобството.
Ваш искрен,
директор Роземберг"

- Ъх... - възкликна напълно изтормозено и изхвърли пергамента на една страна, който, за сметка на това, поддаде под тежестта на гравитацията и се свлече близо до бюрото, върху другите пергаменти. Роземберг блъсна бясно по масата и изръмжа, след което преглътна изнервено и постави ръцете си на главата, подпирайки лактите на бюрото. Пое си отново дълбоко въздух и погледна отново всички пергаменти около себе си. Свъси веждите си, готов всеки момент да се разплаче. Не стига, че Министерството го убиваше с всяка една минута, а на всичкото отгоре пред кабинета му и около целите Руини на Хогуортс пазеха аврори, а и трябваше да се занимава да успокоява на всеки един ученик родителите му и това, че всичко ще бъде наред. Затвори очите си. Искаше да умре, искаше.... искаше.... искаше уиски...

Изправи се.
След това седна.
Огледна се и пак се изправи...
Какво правеше?!
Не можеше да диша, чувстваше се толкова подтиснат от всичко. Сякаш беше в ъгъла на стаята, а около него хиляди хора, които му бучаха на главата през цялото време. Дишаше учестено, свъсените му вежди му показваха, че всеки момент ще се разкрещи и ще разбие всичко около себе си. Как можеше един човек или магьосник, по скоро, да оцелее след всичко това, което му се стовари на главата?! Не, наистина... питам ви?! Помагайте... наистина?! Вдиша отново.... и издиша... огледа се и затвори очи.
- Концентрирай се... концентрирай се... - съвсем тихо си го повтаряше няколко пъти, след което отново изплува образа на Бушен в главата му. - Варити... не... НЕ!... НЕ СЕГА! НЕ! - отвори очи и вдиша отново болезнено. - НЕ! - извика и се стовари буквално върху близката етажерка, където държеше в долния край бутилки скоч. Подготви набързо една стъклена чаша и моментално я напълни до половината с кафеникавата течност. Почти на екс влезе в тялото на мъжа и малка част от течността се свлече от устните му по брадичката, а другата остана в чашата, която отново беше бавно положена на етажерката. Преглътна изгарящата течност и след това отново свъси веждите си. Страхотно... сега се чувстваше като пияница, който имаше нужда от това... нямаше думи, просто. Животът му на 29 години се стичаше страхотно и се чудеше какво още можеше да се обърка?!

Докато го мислеше това, обаче, вратата се отвори и той се наложи рязко да се обърне натам. Вярно, че не беше голям нервак, за да каже "Защо не чукаш, бе, глупак?!", ама все пак, се изненада, че някой въобще го притеснява. И всъщност... напрово се стъписа. Дъхът му спря, сърцето му започна да бие толкова ускорено, че можеше да се различат формите на гърдите му. Не... не... не!!! НЕ! НЕЕЕ!!!!!!!!!!! Не.... просто не... моля те... НЕ! Ококори очите си и моментално след това прие по възможност най-спокойния вид, който можеше да създаде в този момент. Преглътна и един-единствен поглед към човека, който влезе, след това не можа никога повече да го погледне. Пореден преглът... и се стовари с всичка сила на стола си върху пергаментите, опитвайки се да си събере мислите и да отговори на всички разтревожени родители. Веждите му се свъсиха. Не... просто не можеше да го приеме. Не и в момента, не сега... не беше момента. НЯМАШЕ ПРАВО ДА ВЛИЗАШ ТУК!!!! НЯМАШЕ!!! РАЗКАРАЙ СЕ ВЕДНАГА ОТ КАБИНЕТА МИ!!! РАЗКАРАЙ СЕ!!! НЯМАШ ПРАВО ДА СИ ТУК И ДА МЕ ВИЖДАШ ТАКА!!! МАХАЙ СЕ! МАХАЙ СЕ!!! ВЕДНАГА!!! ВЕДНАГАААА!!!!

Вдишване... и издишване... преглът.
- Варити? - единственото, което успя да изсмуче от толкова огромното си наранено достойнство, Господи, по-добре да беше се забил в земята и да не беше излязал никога повече... дори не можеше да я погледне... но за сметка на това каза малкото й име. Варити... Варити Бушен... преподавател по Билкология... на която съсипа живота. Която обичаше безспорно, на която би дал живота си, душата си, да си играе с нея, както тя пожелае, но за сметка на това я тласна към някой, на който нямаше доверие. И защо?! Заради това да разбере дали този някой всъщност има нещо общо с изчезването на Хогуортс. Вместо да я целунеш?! НАИСТИНА ЛИ, ГЛУПАКО?! НАИСТИНА ЛИ ГО НАПРАВИ?! СЕРИОЗНО ЛИ?! ТИ СИ ИДИОТ! ТЪПАНАР! МАЛОУМНИК! ТЪПАК!!!! Страхотно... уникално! УНИКАЛНО!!! А сега не можеше и да диша.... страхотно... колко пъти щеше да каже страхотно?! СТИГА!!! СТИГА!!!!!

Господи, ако билколожката знаеше какво си мисли в момента... а той едва недоловимо изтръгна нейното съвършено име...

by **дир. Роземберг** 19th Ноември 2019, 1:59 am

ГСЛ

"Целуни я, глупак!"
Сърцето му започна толкова силно и учестено да бие, като часовникът, който отброяваше времето до началото на новата учебна година, стоейки неволно между двете фигури в стаята. Вратата все още беше така открехната, а бледата и малка ръчичка на проф. Бушен докосваше изтърканата кръгла, позлатена дръжка. И не мърдаше... просто стоеше. Не говореше, не изразяваше абсолютно никаква емоция, дори не дишаше. А това го подлудяваше... защото дори не знаеше какво би направила в момента - дали би го прегърнала или би му зашлевила силен, звучен шамар... или да го целуне?! Хах... шегаджия... след всичко, което й причини, едва ли точно това й се въртеше в главата. Въпросът беше - какво й се въртеше там?!

Нима билколожката приемаше всичко, което той й причини? Нима беше по-добре да я използва за оръжие срещу Роджър, вместо да я притисне до гърдите си и да не я пусне никога повече? Или беше по-важно училището да се подреди по възможно най-бързия начин и да оплеска цялата работа с техните лични взаимоотношения?! Е... не успя да се справи както с Хогуортс, така и с нея... и не стига, че беше карък, а по-скоро можехме да го наречем двоен каръклия, защото загуби двойно повече. Или поне така си мислеше той... а това шибано мълчание го изкарваше още повече извън релси. Сърцето му отново се разбунтува, а той усети жажда за уиски в гърлото си. Но преди това усети и че му става прекалено топло... стаята сякаш се напълни с толкова много напрежение, че клаустрофобията му (каквато той нямаше) се активира повторно и го притиска толкова силно до пропуканата стена зад себе си и от една страна, може би беше по-добре... дано да го задуши. Дано... ама не стана така, както си мислеше.

Съблече сакото си и моментално погледът му мерна бутилката, която стоеше над етажерката. Преди това, през тия секунди или минути, не знам, той не спираше да се взира в красивите очи на преподавателката, с която за първи път от много време оставаха насаме, а и на всичкото отгоре толкова близко, за да може Роземберг да се полюбува на лицето й, тялото й, изяществото й...

А часовникът отново тиктакаше с неговите действия - бързото доближаване на бутилката, отвиване на капачката, сипване в чашата и изпиване на екс. Ако продължаваше по тоя начин, най-вероятно щеше да се запише за клубът на анонимните алкохолици, но... предполагам разбирате, че нямаше време дори да отиде до там, поради всичките проблеми, които му бяха струпани на главата. Преглътна звучно, защото тишината можеше да се среже с нож, затвори очи за секунда и се надяваше поне Варити да е раздвижила ръката си от дръжката на вратата. Пое си дълбоко въздух и се обърна към нея, отвори очите си и видя, че тя все още стои така, все едно е замръзнала. Постоя около десетина минути, не сваляше поглед от очите й, преглътна. Очите му достатъчно много разкриваха същността му в момента - виновен, пребит, разбит на хиляди парчета, и отново вдишване... и отново рязко обръщане към бутилката, сипвайки си повторно количество от изгарящия скоч, отпивайки го на екс, след което блъсна чашата в етажерката и преглътна течността. Сви лявата си ръка на юмрук и я доближи до устата си. Вдишваше и издишваше през ноздрите му, които ту се разширяваха, ту се нормализираха. Очите му започваха да се пълнят със сълзи, а това никак не беше на добре. Преглътна. Вдиша отново толкова болезнено, че свъси веждите си, дали от това или от другото, не знаеше. Затвори очи и наистина не знаеше какво друго да направи. Според него, най-доброто беше да се обърне към нея и с възможно най-бърза стъпка да се отправи към изхода. Така и направи, но отново изключи, че тя беше там и се спря на около крачка от нея, поглеждайки я отново в очите, в тази руса коса, която плавно падаше под раменете й. Господи, беше забравил как ухае... толкова време не се бяха виждали или усещали толкова близко, а това моментално го накара да се сети за всичко, което се случи предишната учебна година. Очите му бяха насълзени и той беше толкова уязвим в момента, че виновният му поглед показваше всичко. Показваше колко много съжаляваше за случилото се, затова какъв глупак е бил, затова, че никога най-вероятно няма да бъде същото. Затова, че толкова беше влюбен в нея, че е готов да се жертва за нея. Затова, че той я жертва нея, за неговите откачени цели. Затова, че тя се съгласи на това и най-вероятно би го направила отново. Затова, че е толкова силна психически и толкова малка и беззащитна физически. Затова, че ухае на свежест, на пролет, на утрин, на роса, на начало... на нещо, което трябва да бъде. Нещо, което трябва да съществува... трябва да пребъде, за по-нататъшните поколения...

Но...
Да.
Но... единственото, което направи е да се прокашля, да преглътне отново звучно, да вдиша дълбоко и вместо всичко това, което беше преди секунди, погледът му драстично се промени на професионален.
- Съжалявам... - започна той, усещайки как всеки момент ще се появи отново онзи Томас, който в момента трябваше да скрие и нямаше как да позволи тя да види, затова и отмести поглед за секунда-две, след което го върна върху синкавите й очи, в които потъна, удавен. - ...имам куп работа... ъм... - затвори очи и разклати главата си. - Имам... зает съм. Да... зает. - преглътна, свъси вежди и излезе от кабинета. Тези няколко секунди, преминавайки около нея, за да напусне, му се сториха като часове, защото усещаше сега, че май дори му се сториха като с години... защото осъзнаваше, че... това нещо ще трае много време и тея няколко секунди ще му стъжнят живота много повече, отколкото сега. И все пак... трябваше да напусне...

Кабинетът на дир. Роземберг

Кабинетът на дир. Роземберг

Re: Кабинетът на дир. Роземберг