Корабът и Хелоуинско тържество

Те бяха плъховете, а Алде Баран бе Чудният Свирач, водещ ги - но към далеч по-хубава съдба, надяваше се Монтаг. И не само той. Надеждите на цял Хогуортс падаха върху плещите на кукления стюард, протягащ изящна дървена ръка облечена в подгизнала ръкавица и насочвайки учениците нагоре по стълбата, която щеше да ги качи на горната палуба.

А кой бе той?
Да превъртим малко лентата.

Небето все още се раздираше от плач и сивите диамантени капки продължаваха своя полет към земята с решителност на камикадзета - толкова нагъсто че оформяха пелена, която сякаш се опитваше да удави стоящите отдолу ученици и преподаватели. Дори и през чадъра Монтаг усещаше косата си мокра, още по-къдрава и залепваща по врата и скалпа му. Крачолите му все едно бяха минали плувен маратон, обувките му също, а за подгизналите чорапи да не говорим.

Нямаше търпение да влезе на топло и да се преоблече - независимо дали в хелоуински костюм или в прост пуловер, стига да беше суха дреха. От своята позиция добре виждаше внушителната снага на директора на Дурмщранг, чийто кожух също изглеждаше като че бе влязъл да поплува барабар с туловището вътре и сякаш от това му стана още по-студено.

Точно в часа, зададен от директора черните талази на Езерото се развълнуваха - но не от дъжда. Трептяха, и балончета въздух изплуваха и се пукахапреди водата да се раздели подобно на Червено море пред заповедта Моисеева. Първо се показаха върховете на няколкото мачти, след което огромните платна и закачените на върховете знамена сякаш разсякоха плътните облаци за да пуснат няколко лъча от залязващото слънце, които отразиха стичащите се по масивното дърво капки и се разделиха на всички цветове от видимия спектър. Малко по малко от водата излезе и остатъка от туловището на плавателния исполин и той се насочи към кея.

Спря се пред тях и едва тогава Монтаг си даде сметка колко бе огромен.
В миг част от перилата се размести за да оформи вратичка и към тях бе спусната широка стълба, и по нея бавно, почти сковано слезе чернокос мъж на средна възраст в бяла корабна униформа, която бързо подгизна заедно с косата му, но това изглежда не му направи впечатление. Разтвори чадъра, който носеше над главата на директора на Дурмщранг, преди да извърти глава под странен, почти невъзможен ъгъл, за да погледне учениците.

На Моргасон му направи впечателние, че непознатият не бе мигнал нито веднъж.
Едва когато се приближи, насочен от лекото помахване на ръката на стюарда, осъзна че това беше понеже същия бе кукла, и ахна, но във всеобщото удивление звучната му изненада се изгуби в тълпата.

-Моля заповядайте на кораба. Там ще бъдете преоблечени, нахранени и стоплени.


След като всички бяха качени вътре в огромната зала, мъжа отново се изправи пред тях, подсушен, следван от седем жени в еднакви униформи. Сковано спря процесията пред ученици и учители, пред да вдигне поглед и отново да разпери ръце.
-Добре дошли на кораба на Дурмщранг. Името ми е Алде Баран, и съм главния стюард на този кораб. Моя задача е да следя работата на сестрите Плеядес и да обслужвам главната палуба - палуба нулева, тази на кото сме в момента. - насочи ръка към седемте жени и продължи - Сестрите Плеядес. Макарон Майя - тя съблюдава и обслужва палуба първа, където ще се намират каютите, които сме отделили за преподавателите. Еклер Електра и Трайфъл Тайгета отговарят за палуба втора, където ще се намират каютите на домове "Слидерин", за които отговаря Еклер и "Рейвънклоу", за които отговаря Трайфъл. На палуба трета са каютите на домове "Хафълпаф" и " Грифиндор", които са обслужвани съответно от Афогато Алциона и Карамел Келено. На палуба нулева се намира още Сахерторте Стеропа, която ще ви отведе в гардеробната и ще ви помогне при избора на костюми за тържеството, докато Мочи Меропа ще се погрижи за багажа ви. По изключение, всички седем и аз ще бъдем на ваше разположение, както на съответните палуби, така и на нулева, поради тържеството, което ще се състои.

При представянето си, всяка сестра се поклони, преди Сахерторте да излезне напред от строя и да се усмихне сдържано.
-Моля последвайте ме.

Върволицата ученици като мокри кокошки последваха Плеядата, Монтаг включително и навлязоха в зрелищната гардеробна. Стеропа спря в средата на залата и се обърна към магьосниците.
-Моля изберете си костюма, който ви харесва. Материята е специално омагьосана, така че да да бъде по мярка на всеки. При проблем, моля повикайте ме. Щом се преоблечете, насочете се към изхода, където ще ви поеме господин Баран, за да ви заведе в Главната зала.

Монтаг премига преди да се отдели от останалите и се насочи към стелажите с дрехи. Нямаше търпение да се стопли.

НПС-та за общо ползване (с благословията на Директора)

Плеядес - омагьосани кукли - Камериерки, но изпълняват и различни дейност, класифицирайки ги още като охрана и сервитьорки. За в момента всички са на главната палуба, за да обслужват за Хелоуинското тържество. Всички Плеядес без Алде Баран са жени, коделирани да бъдат в средата на двадесетте.

Обичайно разпределение:
0. Алде Баран - лидер - главен стюард - главна палуба (0) - мъж на около 30, висок и строен като върлина, черна коса, черни очи, блед като сняг - изключително сериозен. Като първи създаден, не е осъвършенстван така както сестрите Плеядес откъм движения, но в същото време е много по-умен от тях;
1. Макарон Майя - палуба 1 - каюти на преподаватели - розова коса вързана на опашка от лявата страна с ластичка с макарон на нея, средна на ръст, черни очи, здрав тен - също много сериозна, но не колкото Алде Баран, втора по старшинство, Голямата СестраТМ
2. Еклер Електра - палуба 2 - каюти на дом "Слидерин" - коса права и руса (цвят яйчен крем) с няколко къдрави кафяви кичури, дължина малко под раменете, черни очи, светъл тен с undertone подобен на цвета на сурово парено тесто, сравнително висока - шегаджийка, мила, обича да погажда номера, FingergunsТМ
3. Трайфъл Тайгета - палуба 2 - каюти на дом "Рейвънклоу" - бяла като сняг откъм коса и тен, почти като порцелан, яркочервени бузи, вързана на две опашки ниско долу с ластички с ягодки, едно черно едно синьо око, сравнително нисък ръст - мълчалива, cryptic answers, добра памет
4. Афогато Алциона - палуба 3 - каюти на дом "Хафълпаф" - бяла коса на гъсти ситни къдрици над раменете, тен цвят кафе, черни очи - най-висока от всички с изключение на Баран - подобно на Електра, вечно пияна, заляна и засмяна
5. Карамел Келено - палуба 3 - каюти на дом "Грифиндор" - карамелка отсвяскъде, коса, очи, тен, сплетена на една плитка преметната отпред и дълга до кръста, оранжев гербер зад ухото, средна на ръст - гореща красавица, флиртаджийка
6. Сахерторте Стеропа - палуба 0 - Гардеробна и кухня - черна коса, права и дълга до бедрата, тъмен тен, черни очи откъм ниската част на спектъра, пълничка - майчински инстинкти х200, с най-много мозък в главата след Баран и Майя, сдържана по природа
7. Мочи Меропа - палуба 4 - багажно и машинно отделение - коса цвят ориз вързана на две кокчета с една зелена и една червена панделка, здрав загар, черни очи, най-ниската от всички - на пръв поглед на един акъл с учениците, но всъщност най-опасната от всички, неконтролируема, физически най-силната

ГСЛ 2/???

Мислите се въртяха около главата му като риби, гравитиращи около кръглия си аквариум. Пъстри, сребристи, черни като обсидиан, отровно зелени или поляти с течно злато - невидим мираж от емоции, придобили телесна форма сякаш обкръжаваше огнените коси, залепнали по влажното му чело. На всеки една милисекунда една от многобройните рибки се впускаше напред като стрела изпратена напред от добре затегната тетива и се забиваше в слепоочите му, проправяйки си път до невронните връзки, за да може да пусне корени насред кораловия риф на съзнанието му.

Хелоуин? Мъгълски празник? Като какво да се облека?
Суета.
Защо въобще ни е притрябвало да ходим в Дурмщранг?
Недоверие.
Къде изчезна директор Роземберг?
Недоумение.
Може би нещо ненатрапчиво? Ненабиващо се на очи?
Вълнение.
Що за чудовище е този кораб? Колко ли е голям отвътре? Басирам се, че е омагьосан.
Съпротива.
А какво ще стане с Хогуортс? Какво ще прави Роземберг? Ще дойде ли с нас?
Въпроси.

Толкова много въпроси, на които не знаеше как да отговори. С бавни крачки Хю отново се потопи в морето от хора, оставяйки се на течението да го води към дървената палуба на внушителния кораб. Трябваше да им го признае, Дурмщранг знаеха how to make an entrance. Обгръщайки с поглед огромното туловище на кораба пред себе си, рижавият неволно изцъка с език. Със сигурност щеше да е готино да си има едно такова. Щеше да си се преструва на Дейви Джоунс и да изчезва, когато си поиска. А защо и не понякога да стряска горките мъгъли, появайки се с кораба си насред мъглите, досущ като призрак излязъл от някоя от страшните им истории.

Мокрото дърво на стълбите и палубата, миризмата на сладка вода примесена със солена, студеният дъжд - Хю се почувства като крехко пламъче принудено да се гмурне в свят изтъкан от вода. А всички знаят какво се случва, когато двете стихии се срещнат. Въпреки това подобен страх от неизбежния резултат от срещата между двата елемента, не беше основното нещо, което беше погълнало вниманието му. Не. Нещо много по-необикновено. Първоначално го беше зърнал от далеч, когато любезно бе посрещнал директора на Дурмщранг с разтворен чадър, но не беше обърнал внимание. Но сега, с ръце втъкнати в джобовете на мантията, младият магьосник се бе намерил очи в очи със съществото ... при липсата на по-подходяща дума да го опише, което можеше да определи единствено като много висок ент с човешки облик, но нечовешки рефлекси. По гръбнака му побегнаха тръпки и той неволно преглътна. Извисяващ се като скала над огнената грива на момчето, малко по-късно представилият се господин Алде Баран, предизвикваше смесени чувства у грифиндореца. От една страна не можеше да спре да се удивлява на изкусните магии, които бяха вдъхнали живот на куклата, на магическия скултор, който я беше изваял от нежив материал, а от друга изпитваше някакво невъзможно за описване с думи неспокойствие. Кимвайки някак предпазливо на високия стюард, Хю едва не подскочи от удивление, лек некомфорт и видим интерес, когато иззад стюарда се появиха още седем кукли, които по всичко приличаха на него, но изглеждаха някак по-осъвършенствани и ... почти живи. Грифиндорецът потърси очите им, но намери само изящно изрисувани, почти човешки очи, лишени от всякакъв живот.


В гардеробната цареше пълен хаос, който госпожица ... или госпожа, Хю не беше сигурен какъв е статута им, Сахерторте успяваше да контролира до почти съвършенство. Сред бутаницата и шумотевицата, рижавокосият се намери затиснат в един от ъгълите, опитвайки се да си поеме въздух. Беше решил какъв да е костюма му още, когато пристъпи по подгизналата палуба на омагьосания кораб, но не беше сигурен къде да намери това, което му трябваше. От около десетина минути се опитваше да се измъкне иззад огромната дантелена фуста на роклята на някакво момиченце от собствения му дом, което беше настояло да бъде облечено като принцесата с възможно най-бухналата рокля. Тотално непрактичен костюм, но Сахерторте се беше подчинила и домъкнала сякаш тонове тюл и дантела, под които сега се криеше малкото телце на девойчето и от които околните се опитваха да се измъкнат.
-  На Мерлин нас ...
-  Внимавайте с езика, млади господинчо!
Куклата се беше материализирала като от нищото, стоейки със скръстени ръце. Хю примигна, неспособен да свърже повече от две думи на кръст.
-  Извинявам се.
-  Ето че ще се разберем с теб. Знаеш кога да се извиниш.
По-скоро не знам какво друго да кажа.
-  И, реши ли какъв костюм искаш да сложиш?
-  Аз ...
-  Да? Хайде моето момче, нямам цял ден. Чакат ме още стотина дечица, които несъмнено биха излязли от гардеробната облечени като тикви, ако не им помогна. Chop chop, нямаме време.
Грифиндорецът отвори уста, за да избърбори нещо генерично, опитвайки се да се придържа към плана си да остане невидим, когато изведнъж го осени интересна идея, която го накара да се усмихне и да щракне с пръсти. Беше решил. Сахерторте кимаше разбиращо, изслушвайки идеята му, след което го грабна за ръката и повлече навътре в гардеробната.


-  ОЙ, мейт, къде си мислиш, че отиваш?
Хю се обърна по посоката на гласа и за своя почуда осъзна, че малките пипалца на измагьосаната му октоподова брада се рамърдаха изучаващо. Не беше просто някакво неясно движение, а почти опипване на въздуха, сякаш се опитваха да го опитат, за да получат повече информация за заобикалящата го обстановка. Неспособен да установи от къде идва дълбокия глас и на кого принадлежи, грифиндорецът си пое дъх след което повиши леко глас:
-  Кой е там? - опита се въпроса му да прозвучи твърдо, почти заповедно, но вместо това в гласа му се прокрадна нотка несигурност, която миг по-късно замаскира с далеч по-- Покажи се, който и да си!
Очакваше да се появи някоя от плеядес, както беше разбрал, че се казват въпросните кукли, но вместо това от най-близката дървена стена мудно се материализира небрежно полегнала във въздуха фигура. С капитанска шапка, щипка на рак вместо едната длан, октоподски пипала вместо другата и рачешки крак вместо дения му крак, фигурата незаинтересовано вадеше малки рибки от някаква странна консерва и ги поставяше някъде изпод брадата си от пипала, които буквално обгръщаха малката рибка, прибирайки я някъде навътре. Хю едва не се препъна, опитвайки да остъпи назад, когато осъзна, че пред него стои не кой да е, а призракът на самият Дейви Джоунс. Същия онзи Дейви Джоунс, като когото самият той беше решил да се преоблече за Хелоуин. Що за лудо съвпадение?!
-  Кой съм аз? - едно малко пипалце от брадата на Дейви измъкна покритата се миди и черупки лула от устата му и той погледна Хю, след което се засмя, - Аз съм ти, явно.
Полегналата фигура на легендарния капитан се изправи, след което бавно започна да се приближава към рижавия. Той неволно обви своите пипала около меча си, но се сети, че най-вероятно е дървен и няма да има много ефект.
Сякаш някога щеше да има шанс срещу истинския Дейви Джоунс. Или призрака му.
-  Трябва да призная, че съм приятно изненадан. Доста малко хора имат смелостта или дори желанието да се превърнат в ... това.
Капитанът направи почти погнусена физиономия, посочвайки първо себе си, а после и Хюго с раковите си шипци.
- Но кой съм аз да съдя. - вдигна рамене, след което премина през Хю, - И накъде сме тръгнали така?
- Аз ...
- Плеядес няма да са много доволни, когато научат, че някой се шляе наоколо без техния надзор.
- Нали няма да им кажете, капитан Джоунс?
Мъжът поглади липсващия си нос с едно от пипалцата си и на Хю за секунда му се стори, че се опитва дори да почовърка навътре.
- Не. - засмя се мъжът, - Днес съм в добро настроение. А ти си късметлия.
- Благодаря. Ще изчезна и може да се престорите, че никога не сте ме видял и ...
- Че никога не съм те видял? - Дейви седна върху някаква невидима повърхност до Хю и продължи, - Млади господин ...
- Айрънс?
- Господин Айрънс, днес имаш късмет, не защото ще те оставя намира, а защото ще дойда с теб, накъдето и да си се отправил.
- А?
- Замисли се, кой ако не аз, самият Дейви Джоунс би познавал този кораб най-добре? Знам всеки малък коридор, всяка малка тайна, скрита вратична и ниша. Neat, huh?
- Но защо ми помагате?
Дейви подскочи, след което подаде щипка на Хю, който неволно постави своята върху тази на легендарния капитан.
- Да речем, че не обичам някой друг да се разпорежда с кораба ми.
Джоунс се засмя и повлече момчето след себе си.

Избирането на костюм беше такава тегава работа, дори и под експертното направление на Плеядата и Монтаг се зачуди дали наистина му трябваше да се предрешава като нещо си и без това, а не облече да речем някоя хубава ризка и панталони - но без вратовръзка или папионка, защото не знаеше как да я върже сам. Едно от по-големите момичета му бе вързало вратовръзката втората вечер и той от тогава не я бе развързвал - а за вкъщи си имаше Матиас.

Погледна чадъра в ръката си и за момент се зачуди какво ли правеше иконома. Може би помагаше на готвачката с вечерята. Какво ли приготвяха? Коремчето му изкъркори и той си спомни че освен закуската и лакрицовите пръчки, които бе измрънкал от Колер, той не бе ял нищо друго и от това му се догади.

Разтресе глава. Щеше да яде после, сега трябваше да се преоблече и изсуши.

Прокара ръка през стелажа, който бе пред него и сбърчи носле. Видя Ангел и демон, но това му се стори прекалено детинско и извън стила му на екстравагантен аристократ. Малко по-нататък видя Смъртта с Косата, Древногръцки герой и стереотипен Викинг, и на върха на езика му бяха ни повече, ни по-малко от двадесет причини как този костюм не отговаряше на реалността, и кой ако не той трябваше да знае най-добре това. Замълча си.

Продължи по-нататък.
Три вида пирати, две принцеси, двама принцове, фея, шотландски боец (почивай в мир, Волфрам!), нещо с клоунски грим и зелена коса?, защо на този червените гащи са му извън синия костюм?, Оооо, на този тризъбеца е як, не, не, не... О, иконом.
За момент съзнанието му отново се пренесе при Колер и Монтаг се зачуди дали да не приеме този облик, като мементо за неговия иконом и това колко много значеше за него да го има.

Иконом не беше лоша идея все пак.
Монтаг извади закачалката с костюма и премига, умислен.

Тогава се случиха няколко неща.

При все че наоколо цареше хаос и шумотевица, Сахерторте контролираше обстановката със завидно спокойствие. Досега. Тихият глас, който им бе говорила бе заменен с висок, оглушителен писък, от който Монтаг изпусна закачалката в уплах.

-ТУК НЕ СЕ ДОПУСКАТ ДОМАШНИ ЛЮБИМЦИ!

Домашни любимци? Отговорът на въпроса му дойде, шмугна се под закачалката която той бе изтървал на земята и остана скрита там, треперейки, като от нея се виждаше само огненочервена опашка с бяла туфичка козина накрая.

Лисица?
Моргасон се наведе и вдигна създанието от земята на нивото на очите си и сблъска черните си бездни с мънистата на лисичката.
-Ти от къде се взе?

Отговор, естествено, не получи, и пусна животното на земята, което отново пое с подскоци из огромната гардеробна и в миг къдрокосия си спомни за едно от създанията, за които му бе разказала покойната вече Сузука през лятото.

-Госпожице Стеропа!


Бялото хаори с шарки на змийска кожа нежно обгръщаше телцето му също като трите кимона, които носеше, като последното бе зелено с приятна шарка на листа, а карирания червено-черен оби колан, заедно с пискюлите и мънистата държаха костюма и ножницата на дървената катана на правилните места. Пухкавите ушички преминаваха плавно от черно в червено и приличаха на част от него, а изпод хаорито нежно се подаваха и три също толкова пухкави опашки. Лисичата маска прилягаше идеално на чертите на лицето му, и му придаваше мистериозен вид с неутралното си изражение.

Завъртя се в огледалото да се огледа. Да, да бъде китсуне му отиваше. Сега, къде беше този господин Баран? И къде бе казала Сахерторте, че ще ги чака кукления стюард? Гардеробната бе кръгла и не можеше да бъде сигурен накъде е изхода. А самата Плеяда бе заета с останалите ученици, които не се бяха дегизирали все още.

Очите му шареха към двете врати в перфектния диаметър на стаята объркано, докато той стискаше чадъра на Матиас в ръцете си. Онче, бонче, счупено пиронче...

Запъти се към едната врата и я отвори, излизайки бавно и предпазливо.

Куклен стюард така и не видя, но видя едно октоподено нещо, и друго, по-малко, октоподено нещо, които сякаш влязоха в някакъв... Пакт? Сделка?

Премига, и видя как те се отдалечиха. Не мисля, че залата е нататък... Но пък ми е интересно къде отиват.

Последва ги с тиха стъпка...

ГСЛ
Рок въздъхна, прозя се и потръпвайки от студ последва потока дъждобрани, тела и чадъри към изплувалия водно-превозен Левиатан. Опита се хем да се придвижи по-напред, така че да се качи по-рано и съответно по-бързо да се преоблече, а особено преобуе. Определено имаше нужда. И в същото време гледаше да не се бута особено. Съчетанието от двете изглеждаше „Мисия Невъзможна“ Почити.
Видя страните, сковани движения на мъжа слязъл от кораба, обаче чак, когато се отзова близо до него и директора на Дурмщранг, над когото стюарда разтвори чадър му се изясни причината. Той беше голем. Или не, думата може би не е съвсем точна, затова ще използваме друга, малко по-подходяща.
Вече на кораба изслуша приветственото слово на Алде Баран, както се представи мъжът-кукла. И заедно с това се установи, че има още като него, но с по-нормални движения. Стюардът ги представи една по една като сестрите Плеядес. И седемте еднакви и същевремено различни.
Рок, заедно останалите мокри и зъзнещи ученици последва Сахерторте Стеропа. В гардеробното не губи време, а веднага се насочи към сектора с чорапи.
Блажено преобуване. И преобличане. Друго си е, когато дрехите и обувките ти са сухи, а не сякаш отгоре им се е стоварил Ниагарският водопад. А сега оставаше костюмът. Бързо и спонтанно реши, как да се облече. Намирането на нужните дрехи обаче се оказа проблем. Но с помощта на плеядата бе решен. И скоро Рок бе облечен в ризница, налакътници, нараменици и наколенки. Всички в лилаво и черно - любимите му цветове и леко очукани. За последното специално пожела да е така. На кръста му стояха 2 меча, а намиращата се в ръката му маска допълваше облика на върколак-рицар. Липсваше опашката, но тя би могла да е отрязана в битка.

ГСЛ 3/???


Минута?
30 секунди?
А може би дори час?

В Хювовата главица концепцията така услужливо наречена "време" беше победоносно се беше отделила от всякакво значениеи се носеше безтегловно насред плаващите пасажи от мисли. В някакъв момент от изпънатата струна на въпросното плаващо време, малките кръгли прозорчета на по-долните палуби бяха започнали да процеждат мрак вместо бледа слънчева светлина – сигурен знак, че корабът се беше гмурнал в чернеещите води на езерото. Ако беше останал на горните палуби и бе последвал съучениците си, грифиндорецът щеше да стане свитедел как въпреки че целия кораб бе потопен под вода, то най-горната палуба бе омагьосана така че нито капчица да не докосне пищните костюми на гостите, които бяха решили да излязат, за да си поемат въздух. Вместо това някакви непознати заклиняния бяха обгърнали горната част на кораба като невидим похлупак, отвъд който от време на време ту се виждаха дългите тела на странни подводни същества или просто причудливи водорасли.

Но както вече беше уточнено, червенокосият се намираше далеч от мнозинството от деца. Всъщност, неизвестно дори за самия него къде. От около десетина минути се движеше след услужливия Дейви Джоунс, който по някакви неизяснени причини продължаваше да се държи твърде приятелски с момчето. На няколко пъти Хю се бе поколебавал, чудейки се защо легендарният капитан е толкова приятелски настроен. Ами ако иска да ме зароби? Плеядес са тук с причина и тази причина може да е Дейви? Но защо ще го оставят да броди така свободно ако е опасен? Не ... Не беше това. Джоунс не изглеждаше да има някакви скрити мотиви. Петокурсникът заби поглед в леко прогнилата му куртка, от която се полюшваха няколко охлювчета и мидички.

-  Къде сме, капитан Джоунс?
Октоподобният капитан се обърна към по-малкото си копие и замислено измъкна черупчестата лула от пипалата си.
-  Да видим ... – пипалцата на брадата му се издигнаха във въздуха, последвани от тези на Хю, които сякаш се опитваха да копират по-големите си братчета, - Според изчисленията ми ... Излязохме от Черното езеро преди няколко минути, движим се на югозапад ... Та бих казал при Неси.
-  Неси?
-  Ъхг, наистина ли?! Как може да се наричаш мой наследник ако не знаеш кой е Неси. Никога ли не си чувал за чудовището от Лох Нес?
-  О ...
-  А той дори не е чудовище ...
-  Той?
-  Ела, ще ти покажа. Мисля, че имаме десетина минути преди да минем към следващия воден резервоар по пътя ни.

Дейви се заклатушка уверено напред, последван от Хю, който усети как пипалцата на октоподовата му брада опипват въздуха жадно. Сякаш изпълнени с някакво нетърпение. Въодушевление. Двамата потънаха в сумрака на слабо осветения коридор, слизайки все по-дълбоко и по-дълбоко в туловището на дървения кораб. На няколко пъти Дейви се спря, за да се поклони на няколко от портретите по стените, принуждвайки момчето да направи същото, след което ги поздравяваше и небрежно споменаваше да не казват нищо на Плеядес, че са виждали него или спътника му. Всикчки същества и пирати изобразени по старинните платна ги уверяваха, че тайната им е в сигурни ръце и че куклите нямаше да научат от тях накъде се е насочила странната двойка. Приятелското отношение, примесено с някакво негласен респект, които всички картини изказваха бяха безкрайно любопитни за младежа. Беше чувал, че Дейви Джоунс е владетелят на океанските дълбини, страшен и безмилостен властелин, който наказва моряците дръзнали да го предизвикат, но пред него легендарният капитан приличаше повече на мъдър магьосник, когото историята бе изрисувала в грешната светлина. Може би след като слезеха в Дурмщранг петокурсникът, някой можеше да му обясни подробно защо Дейви има такава репутация.

- Пристигнахме.

Унесенен в мисли, рижият дори не бе усетил кога бяха стигнали дестинацията си. Времето наистино беше загубило всякакво значение и мерна единица насред черния воден мрак. Дейви прокара щипката върху повърхността на вратата, почуквайки тихо на определени места, докато мърмореше нещо. Грифиндорецът не можа да не отбележи изящно инкрустираното дърво от махагон, което се извиваше във все-променящи се форми на огромни морски чудовища, риби и същества, които Хю дори не знаеше как да определи. След секунди се чуха няколко изщраквания и вратата се открехна.

Двамата пристъпиха напред, Дейви Джоунс първи, следван от плахото си копие, и се намериха в нещо като стая, която от ляво и дясно беше направена от дърво, но в центъра, под краката им, вместо тъмни дъски, бяха наредени продълговати парчета прозрачен кристал. Мека светлина се носеше като мъгла над кристала, осветявайки стаята и чернеещите води в почти призрачно синкаво-зелено сияние. Хю приклекна, неволно прокарвайки щипката си върху гладката повърхност, когато светлината изведнъж изчезна и стаята потъна в тъмнина. Момчето подскочи назад, погълнат от ужас, опитвайки се да намери пътя си обратно към вратата.

Това е то. Ще умра тук. Дейви ще ме принесе в ритуал, за да си върне истинското тяло ...

- Хю, хей, къде отиваш, момко? Нали те доведох да видиш Неси? Не се свени, ела по-близо!
Стаята бе отново изпълнена с бледа светлина, но този път насред тюркоазените сини талази се просмукваха и кехлибарени очи. Сепнат и някак засрамен, че е помислил най-лошото за Дейви, се изчерви и се изправи, пристъпвайки с наведена глава към митологичния капитан. Отвори уста в опит да се извини за клоунското си поведение, когато думите замряха на устните му.
- Запознай се с Неси, тъстът ми. Един от бащите на Калипсо, жена ми. – кимна гордо Дейви, сочейки към огромното жълто око, което се беше залепило за прозрачното кристално дъно в центъра на стаята.
- Ааа ... – Хю обърна към Дейви, опитвайки се да си събере мислите, - Приятно ми е, господин Неси.
Отговорът беше гърлено бълбукане и примигване.
- Малко е срамежлив, но ако му дадеш време да те опознае, е невероятен събеседник. Можеш ли да си представиш, че хората бъркат едно от пипалата му за самостоятелно чудовище? Неси е един от първите октоподи в света, между другото. И, разбира се, обожава да си играе с нищо неподозиращите мъгъли, което от своя страна, докарва безброй главоболия на тези от Министерството, както можеш да си представиш.
- Господин Неси е ...
Преди да успее да продължи обаче, пипалцата на брадата му се раздвижиха едновременно с тези на Дейви и той подскочи, обръщайки се към вратата, а пиратът от своя страна се стрелна, изчезвайки някъде в ... където изчезваха призраците, когато се шмугват в стените или подовете. Окото продължи да се взира във фигурата на петокурсника, който беше измъкнал дървения си меч и дори беше приготвил заклинание, въпреки че магията без магически пръчки не беше една от най-любимите му. Но нямаше избор. Кой знае какво стоеше от другата страна на вратата.

Моля те, не бъди една от Плеядес!
Моля те, не бъди една от Плеядес!
Моля те, не бъди една от Плеядес!
Моля те, не бъди една от Плеядес!

ГСЛ
заедно с Мат Колдуел, Роузлин Броуди и някаква си пикла там.... кхъм... ще разберете по-късно в постовете ни, хм...

Дишай... Дишай... Ти си с Мат, Лукреция, всичко ще мине добре...

Преглътна потресена.
Беше изплашена, предвид факта какви неща бяха говорили родителите й за Дурмщранг. И тя стоеше вцепенена още в момента, когато техния директор излезе на първа линия. Беше ококорила очите и стисна инстинктивно ръката на Мат, погледна го и веднага го пусна. Пое си дълбоко въздух, а очите й започнаха да шарят наляво-надясно. Чувстваше се като хафълпафка, вместо слидеринка и сякаш вече все повече проценти се убеждаваше, че шапката е сгрешила нейния дом. Да не говорим, че скоро, ако нейните съдомници разберат какви ги е намесила, ще я изкормят. Да се има с нечистокръвни... сериозно?! 

И още една преглътка, много по-изнервена.
Родителите й бяха обяснявали, че в Дурмщранг учат само момчета, които са били толкова агресивни, че биха я смачкали на момента, когато я видят. И не само нея... всички, всяко живо същество. Защото може би така са били пригодени, а сега, ако се наложи и да учат техните предмети, това по-скоро би я убило на момента. 

Вдиша дълбоко и издиша. Примигна няколко пъти, опитвайки се да вземе отнякъде повече въздух, защото имаше чувството, че всеки момент щеше да припадне, но когато осъзна, че директорът се държеше изненадващо добре, нейното състояние придоби по-успокоен вид и чувайки, че ще има лакомства и Хелоуинско парти, някак си се почувства много по-добре. Но все пак, щеше да се радва далеч повече, ако това се беше случило в Хогуортс и се надяваше някой ден наистина да има възможността отново да види това училище в целия му блясък. Дано...

И все пак, това не я успокояваше въобще, предвид факта, че се чувстваше толкова тъжно (някакво странно усещане, което до момента го е нямала) с цялата тази обстановка. Като някакви сирачета, трябваше да се разхождат из различни институции, за да учат и да се развиват, защото Хогуортс не може да им даде това, което им е давало с години преди това. И все пак, налагаше се да тръгнат и излизайки отново в това ужасно време, се намръщи моментално, поглеждайки към мрачното небе. 

Корабът беше пред тях. Клатушкаше се от свирепите вълни, които го блъскаха, и сякаш непукистично не отговаряше на очакванията на Лукреция. Точно заради това, тя и не си свали мрачната физиономия, но всеки път, когато се сещаше за Мат, който беше близо до нея, я смекчаваше. Или поне така си мислеше в нейното съзнание. Не след дълго се пробута някакъв мъник около нея и веднага я разпозна, дръпна я за яката и я върна до нея. Момичето я погледна свирепо, готово да я унищожи, но веднага, когато я разпозна, омекна.
- Лукреция? 
- Роузлин... къде е Мирен? - не знаеше защо, но колкото повече познати лица виждаше около себе си, толкова повече се чувстваше спокойна и уверена в това й следващо неочаквано и изненадващо пътешествие, което като се сети, я побиваха тръпки. Веднага лицето й светна и се подсмихна. 
- И аз я търся. - отвърна златокосото момиче и я подкани да тръгват вътре, защото така или иначе ужасяващия, вкочаняващ дъжд продължаваше да си вали. Слидеринката се обърна към Мат, който беше плътно до нея и му се усмихна приветливо. Нямаше нужда от думи, знаеше, че ще я последва. 
Още при влизането си в кораба остана озадачена от цялата обстановка и всички тези странни кукли, които й се усмихваха някак свирепо. Имаше чувството, че всеки момент ще извадят по някой огромен готварски нож и ще я наръгат. Повдигна горната си устна недоволно и след това за пореден път преглътна. Прокашля се и виждайки накъде тръгва Роузлин, реши да я последва по най-бързия начин. Стана ясно, че сладкото явно е най-важно в момента, та... завъртя отегчено очи и подаде сигнал на Мат да я последва.

ГСЛ 2

Междувременно Елизабет...
Е, най-точното определение за състоянието на момичето би било... нека помисля... да, шокирана. Не е състояние, в каквото искате да бъдете, ако сте само на единадесет и ви предстои да започнете да учите в Хогуортс, но рязко ви съобщават, че ще ходите в Дурмщранг. Има един израз, който майка ми употребява и ми се струва много подходящ за тази ситуация: "Излъганото камилче". За целите на този пост, спокойно можем да го прекръстим на "Излъганото Елизабетче". Освен излъгано, гореспоменатото бе стресирано, подгизнало, объркано, с един крак нагазило в локва, с друг в екзистенциална криза... абе, изобщо, шантава работа и половина!

И как така щеше да пътува с кораб? Ами ако страдаше от морска болест? Единственото нещо, от което е позволено да страдаш на тия години е пубертет. То и страданието е пресилено, нали всички минават през това, макар че бе чувала баща си да твърди, че с два задвратника всичко се лекувало... Добре, тогава ако се окажеше, че все пак има морска болест, просто щеше да помоли някой да я уреди с два задвратника и...

- Еха! - изтръгна се от нея, когато видя корабът, с който щяха да пътуват към Дурмщранг. Не че не беше виждала такова чудо и друг път, просто този бе... внушителен.
Толкова се заплесна да обхожда всииичко с поглед, че забрави да си гледа в краката и на няколко пъти щеше да се подхлъзне успешно (разбирайте подхлъзване, завършващо с тупване по задник, макар че човек винаги може да посрещне земята с лице, не се знае).

Ако бе израснала в мъгълско семейство или въобще запозната по-добре със света на мъгълите и техните очарователни филми, щеше да изпадне в истински ужас при вида на Алде Баран и Плеядес. Но не беше и поради тази причина видът им ѝ причини само лек дискомфорт. Никой не се чувства добре около живи кукли или куклоподобни същества. Нали? Или съм само аз? Както и да е, по гръбнака ѝ пробягаха няколко притеснителни тръпки, но може да беше и от студеното време, което изобщо не се стараеше да не е влажно, което от своя страна никак не помагаше на косата ѝ да изглежда нормално. И без помощта на Сахерторте можеше да внесе някоя и друга промяна и съвсем да заприлича на гнездо. Нужни бяха само няколко пръчки и заблудена птица...
Въпреки това момичето въздъхна и се насочи към гардеробната. Поне можеше да си облече нещо сухо.

Голямото октоподобно нещо изскочи пред него и от устните му се откъсна висок писък, който заглъхна в тъмните абаносови коридори и събуди заспалите преди това портрети, оставяйки го в недоумение. В следващия момент, малкото китсуне бе въведено в махагоновия кабинет, тежка щипка държаща го през лакътя да не избяга.
-Да го вземат мътните! Имахме си подслушвач!

Мда, щеше да се мре.... Монтаг стисна чадъра в ръцете си още по-здраво.
Но нека превъртим лентата.

От момента, в който тръгна по следите на морските хуманоиди, Монтаг си знаеше, че това щеше да е лоша идея. Много, много лоша идея. Изключително лоша идея. Друга по-лоша идея просто не бе имал досега. Пълен ужас и абсурд, които танцуваха кан-кан с дяволчето на рамото на чернокосия в надиплени разноцветни фусти - образът би разсмял слидеринецът ако за момент си го бе визуализирал. Уви, в момента съзнанието му бе окупирано да си представя Матиас.

Матиас, който получаваше нервна криза. Не, ДВЕ нервни кризи. Гърчещ се на земята. О, не, мъртъв е --- Простете, отплеснах се.

Та, Монтаг си представяше Матиас, караш две нервни кризи, с пяна на устата и кашлица на втора степен от крякане по негов адрес и как това, което правеше в момента бе О П А С Н О, както когато го бе хванал да се катери по огромния дъб в градините на замъка Сваненбор веднъж като бе на пет. Както и след взривоопасното му фиаско и сблъсъка му с ужасите на смъртоносното проклятие Кедавра и Рикидо Сато лятото. След него, иконома го гледаше като писано яйце и не даваше и косъм да падне от главицата му, и Моргасон си представяше какъв инфаркт щеше да получи Колер ако разбереше как в момента къдрокосия си играеше на детектив и следваше разни шляещи се октоподи по петите.

Пълно безобразие.

Ами ако го хванеше някоя от Плеядес? На коя ли палуба бяха? Алде Баран бе споменал коя от сестрите на коя палуба беше, но уви тази информация бе влязла през едното ухо и излязла през другото.

Но дори след гротескната визуализация на Матиас извиващ се като червей с пяна на устата, и страха от откачените Дурмщрангски кукли, крачетата му продължаваха да щъпуркат по дървения под, нежно люлеещ се с теченията, които обгръщаха корабоподводницата и които щяха да ги заведат в училището на севера.

Защо го зяпаха така странно тия портрети? Да не би големия октопод да ги бе стресирал?

Свещите по стените се палеха и изгасяха в момента в който той премина край тях и изрисуваните по платната образи се споглеждаха и си шушукаха един на друг. Лисичите ушички в къдрите му се свиха неволно и за момент Монтаг се зачуди каква ли магия бе направила Сахерторте за да отговарят на емоциите му, преди да се спре на портрет който познаваше.

-Прадядо?
-Монтаг, дете, какво правиш тук?
-Какво правиш ти тук?
-Наваксвам с клюките от някои стари дружки. А, ти Дейви Джоунс ли търсиш? Видях двама надолу по коридора.
-Това ли бяха октоподите?!

Монтаг насочи поглед към края на коридора, който бе посочил прадядото и разшири зеници, които се губеха в черните му очи.

-Благодаря ти, прадядо!
-Внимавай, дете!

Но китсунето не го чу, а хукна надолу по коридора, оставяйки портрета да залепи звучна плесница о челото си.

-Днешната младеж...

Дървените сандали тракаха по дървения под, и заглушаваха всичко около момчето, което стискаше чадъра сякаш за кураж.

Когато стигна до огромните врати обаче, спря.
Огромна грешка.
Връщаме се в началото.

-Да го вземат мътните! Имахме си подслушвач!
-Капитан Джоунс, пусни ме!
Монтаг се разшава и се опита да забие един чадър о октопедената глава, но брадата от пипала го сграбчи и изтръгна от ръцете му.

-О! И ти ли искаш да видиш Неси?
-Какво?!

Обаче в този момент вратите бяха изтръгнати от пантите си, а зад тях стоеше Мочи Меропа с усмивка, която разцепваше цялото ѝ лице. Тя изкриви глава на 90 градуса и Монтаг изпищя отново.

Господи, шибаните кукли! (Тук си представи как майка му зашлевява един през лицето и заповядва на Матиас да му измие устата със сапун и потръпна)

-Бях повикана?

Ама в какъв филм се наврях пак...?

ГСЛ
Съвместно с Роузлин, Лукреция и „някаква си пикла там“ - по думите на госпожица Нунберг.  

Капките от студения дъжд тракаха по старите дъски на палубата, които скърцаха зловещо при всяка стъпка. Силата на вятъра в съвкупност с бушуващите зловещо води на Черното езеро караха иначе големия кораб да се поклаща леко. Доста неприятно изживяване, ако трябва да бъдем честни. Но пък можеше да му се признае нещо на директора на Дурмщранг - човекът просто имаше вкус. Да, „Хогуортс Експрес“ беше по-удобно средство за придвижване. Вътре беше по-топло, по-светло, по-цивилизовано, макар и влакът да беше морално остарял за стандартите на съвременните железници. Но това беше кораб, по дяволите! Истински кораб, с мачти, платна и всичко станало. Както си му беше редът. Още не бяха прекрачили прага на залата, но Мат вече знаеше, че това ще е ако не най-забавното, то поне най-приключенското изкарване на Хелоуин в живата му.

Но пък от друга страна хич не му се искаше да влиза вътре, а съдейки по статичността на Лукреция, която стоеше до него, тя също не изгаряше от желание. Двамата стояха навън и гледаха вратата като уплашени дечица, не че не бяха такива. Изведнъж от нищото пред тях изскочи Роузлин. На хафълпафката, разбира се, изобщо не ѝ личеше да е изнервена или притеснена. Игривият ѝ поглед шареше навсякъде, придружен от любопитна усмивка. Броуди беше добра компания и винаги разведряваше обстановката, така че появата ѝ беше повече от добре дошла. Най-сетне тримата решиха да разберат как изглежда тази лодка отвътре.

В залата беше лудница, макар и помещението да изглеждаше доста по-внушително сега, отколкото беше отвън. Вероятно магията беше играла тук. Поне веднъж да се ползва за нещо добро, а не все да създава неприятности. И все пак вероятно при изчисляването на капацитета, очаквано се предполагаше, че корабът спокойно може да побере всички ученици на Дурмщранг. Но когато добавиш и бройката на всички от Хогуортс, ситуацията придобиваше леееко претъпкан вид. Все пак Роузлин имаше специалната дарба да надушва лакомства отдалече. Почти хиптонично хафълпафката търгна към масата с храната, а Мат и Лукреция нямаха друг избор, освен да я последват.

Да си пробият път в тълпата обаче се оказа наистина трудно. Точно се движеха, когато от нищото между рейвънклоуеца и слидеринката връхлетя някакъв грамадан от Дурмщранг, който, отправил поглед в далечината към някакъв негов приятел, изобщо не забелязваше къде и върху кого стъпва. Получи се забавен сблъсък. Мат се завъртя, блъсна се в някого и едва успя да запази равновесие, за да не се сгромоляза на земята. Огледа се. Лукреция беше изчезнала от полезрението му. „Гадост!“, мислеше си той. Сега вече беше останал сам. В следващия момент погледна в лявата си страна и забеляза едно момиче, които седеше на земята и поклащаше замаяно глава. „О, не!“, сепна се Мат, сещайки се как се беше блъснал в някого и именно това го спаси да не падне. Но явно въпросният човек, в който се беше блъснал, нямаше този късмет.
- Извинявай! Аз... извинявай! - наведе се към нея паникьосалият се гарван и ѝ подаде ръка, помагайки ѝ да се изправи. Едва тогава успя да я огледа. Морковено оранжевата коса скриваше симпатичен синеок поглед и лунички по бузите. Не му беше позната, нямаше как да е от Хогуортс. И ето, че младият Колдуел осъществи първия си контакт с ученик от Дурмщранг. Смешното беше, че горе-долу по същия начин преди две години създаде и първото си запознанство с ученици на Хогуортс. Тогава във влака се спъна и щеше да падне върху Наташа Куин. Тогава за пръв път видя и Лукреция...

- Извинявай! - повтори момчето.
- ... това вече го каза. - отвърна момичето и се опита да се усмихне, макар и все още да изглеждаше замаяно.
- Дано не си се наранила. Извинявай, аз... не исках, не беше нарочно... - продължи да се извинява Колдуел. Той пое ръката ѝ и ѝ помогна да се изправи. Придружи я до единия край на залата, където бяха наредени столове. Тя седна на един от тях. Все още се държеше за главата.
- Аз, ъ-ъ-ъ, искаш ли да ти донеса нещо за пиене?

При кимването в знак на съгласие, Мат се обърна, търсейки в далечината масата с напитките. Когато я съзря, се забърза натам. През цялото това време някой го наблюдаваше, но той нямаше и представа.

ГСЛ
РП с Мелани Фрост и Авалон Фрост

Ленивостта е един от седемте смъртни гряха и Джошуа няма нищо против него. Както, може би, и всички други грехове, но не това беше идеята в цялата работа. Мислейки си, че пунша му е дошъл прекалено много, а и облечен като супермен (А?! "Не питайте... любимият му комикс...") си подпийваше и си мислеше, че това е най-страхотния алкохол, който някога е опитвал. Всички знаем, че на четиринадесетгодишни деца, никакъв шанс да поставят някакви такива съставки вътре, но кой ли знае?! 

Точно и това го накара да се извърне и да присвие очи ту наляво-ту надясно и да отпие отново. Преглътна и продължи да се оглежда така, сякаш знаеше, че някой го преследва и го наблюдава. Май наистина имаше алкохол в тези напитки... погледна огромния, червеникав символ на гърдите си и го потупа на два-три пъти, след което се ухили просташки, докато наливаше още от напитката в устата си, а веднага след това я жабуреше в нея и мерна далеч от себе си познато лице от общата стая на Рейвънклоу. Намръщи се и отпи нажабурената течност, присви очите си, за да види по-добре (уви, всякакви големи и малки хора му се пречкаха на пътя) и някак си се усмихна на собствения си късмет. Въпросът беше какво ще направи сега...

Хрумна му страхотна идея. Щеше да отиде и да я заговори... той знаеше името й, да, чувал го е... това мисля, че беше достатъчно, нали? Сигурно... прокашля се и наля в две чаши от любимата си напитка, след което бавно пристъпи към другия край на залата, която се пукаше по шевовете от ученици от Хогуортс и няколко от Дурмщранг, както и подскачащи кукли наляво-надясно. Ако не беше магьосник, щеше да си помисли, че се намира в цирк. За секунда щеше да се подхлъзне на нещо лигаво по дървения под, но успя да запази баланс, освен, че малко се разклатиха и подлизнаха напитките, нищо особено не се случи. Най-накрая успя да стигне до средата на целия хаос и недалеч от себе си забеляза друго момиче, което не можеше да не познае веднага. Мирен. Тя беше на кораба... ама, разбира се... нали всички от Хогуортс бяха тук?! Мирен Шийлин... ааах... Той се спря за секунда и се подсмихна, но някой се "подхлъзна" и се блъсна в него, изкарвайки го от мислите му и разсипвайки половината от течността по дрехите си. Оранжевата течност започна да попива по суперменския му костюм, а това го накара да се разгневи още повече и се намръщи на човека, повдигайки малко повече глава нагоре от обичайното. Виждайки, всъщност, че няма как и няма никакъв смисъл да започва скандал с възпитаник на Дурмщранг, той се подсмихна виновно и реши по възможно най-бързия начин да се изплъзне от също така намръщения поглед на другото, по-високо момче. И стигайки до мястото, където трябваше, той забеляза Авалон да говори с друго момиче.
- Авалон? - той говореше на момичето, което всъщност виждаше, но това, което го изненада, беше обръщането на другото, което беше същинско копие на другото. А?! Моля?! Какво?! Не разбираше... стоеше и ги гледаше изненадано и шокирано. Май твърде много е пил пунш и в момента му се привижда двойна Авалон... нали?! А?! ?!?!